Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Групата се разпръсна. Ходеше се трудно, тъй като каменният под беше плътно покрит с кристали като онези навън, само че някои дебели колкото мъжко бедро, хаотично подпрени един върху друг като отсечени дървета от сол.
В пещерата заехтя високо хрущене. Миришеше на море и солта пареше очите им.
— За да се натрупа толкова сол, равнището на водата трябва да се е покачвало и спадало през вековете — прошепна Джейда на Дънкан, но заради акустиката гласът й стигна до всички.
— Дъждовете също са допринесли за това — отвърна той. — От повърхността се е просмуквала още сол.
Астрофизичката вдигна поглед към тавана.
— Предполагам, че по времето на Чингис хан пещерата не е била изцяло под вода, но до нея се е стигало само с плуване.
Сигурно бяха прави.
Изведнъж обзет от умора и осъзнал, че археологията може би е младежко занимание, Вигор се опря на една солна колона, дебела колкото уличен стълб, като си мислеше, че е достатъчно здрава, за да издържи тежестта му. Тя обаче се напука под дланта му и се строши — оказа се съвсем крехка.
За щастие Монк и Рейчъл бяха наблизо и го дръпнаха настрани, за да го предпазят от посипалия се дъжд от кристали и по-едри късове.
— Внимавай, вуйчо — предупреди го племенницата му, докато му помагаше да се изправи и изтупваше искрящия прах от раменете му.
— Вижте! — възкликна Кокалис, като сочеше разширяващата се основа на срутилата се колона.
Вигор се обърна и насочи лъча на фенерчето си натам. Нещо вътре отразяваше светлината.
— Елате! — извика той на всички.
Другите се събраха и също осветиха мястото.
Отец Тараско клекна и се вгледа.
— Прилича на каменен пиедестал, върху който има някакво ковчеже.
— Като онова в гробницата на Атила, което е описал унгарският епископ! — ахна Вигор. — Това ще да е!
Йосип се изправи.
— Трябва да махнем солта.
Арслан му подаде малка чанта с инструменти и двамата се заеха да отстраняват дебелата солна кора с помощта на чукове, длета и четки.
Под нея постепенно се показа ковчеже, високо трийсетина сантиметра и два пъти по-широко.
Свещеникът изчетка кристалите от черната му повърхност. Длетата я бяха нащърбили на няколко места. Той изчовърка една от драскотините с нокът.
— Под патината прилича на сребро.
Арслан освободи долната половина на ковчежето и монсиньор Верона се наведе да погледне отблизо.
— Май си прав. И има панти.
Скоро се показа цялото сандъче и последният удар на чука леко го помръдна от пиедестала.
Свършил работата си, Арслан се отдръпна настрани.
— Ти го отвори, заслужил си това право — каза Вигор на приятеля си.
Изгубил дар слово от вълнение, отец Тараско признателно го стисна за лакътя. Пръстите му трепереха.
После с две ръце повдигна капака, чиито покрити със сол панти изскърцаха. В същия момент се отвори и предната плоскост, очевидно също закачена на панти отдолу.
Рейчъл отстъпи назад и покри устата си с длан.
— Господи…
23:02 ч.
Когато племенницата на Вигор се отмести, Дънкан видя какво има в ковчежето.
Приличаше на миниатюрна скулптура на кораб с изпъкнал кил, който се издигаше към заобления бушприт на нос. Бордовете бяха направени от изящно извити дъски. Двете мачти носеха квадратни платна, и двете леко оребрени като затворени щори.
— Прилича на джонка от династията Сун — каза монсиньор Верона. — През Средновековието такива кораби са плавали по реките и моретата на Китай.
Рейчъл поклати глава.
— Само че тази тук е направена от ребра и прешлени. А платната са от изсушена човешка кожа.
Дънкан се приближи и видя, че Рейчъл е права. Извитите дъски на кораба всъщност бяха ребра. Издутината на бушприта беше гръбначен прешлен. Явно трябваше да повярва на думите й, че платната са от човешка кожа.
— Пак от Чингис хан ли? — попита Монк.
— Не е сигурно — възрази Рейчъл.
— Мога да пратя проба в същата генетична лаборатория в Рим — предложи Вигор. — Ще получим потвърждение до ден-два.
Джейда сръга Дънкан.
— А можем да проверим още сега.
Всички погледи се отправиха към него.
Рен разбра.
— Тя е права. — Младият мъж повдигна ръце и размърда пръстите си. — Ако тези тъкани са от същото тяло, ще усетя.
Другите се отдръпнаха от пътя му. Той пристъпи напред и протегна длани към заоблените бордове на кораба. Веднага регистрира същия натиск, същото специфично енергийно поле като от първите реликви. Сега обаче можеше да се закълне, че почти долавя цвета му. Хората като него наричаха така малките вариации в електрическите полета, които не се поддаваха на друго описание.