Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Монк се вгледа в кората от остри кристали и каза:
— Като че ли никой не е стъпвал тук от векове.
Имаше право.
— Няма стъпки — съгласи се Рейчъл.
Кристалите изглеждаха крехки и най-вероятно се бяха образували в продължение на години. Ако някой беше обикалял наоколо, щяха да останат следи.
Накрая излязоха от убежището на скалите и вятърът ги връхлетя с пелена от пясък, който заскърца между зъбите им.
Санджар, който едва удържаше кацналия върху ръката му сокол, смъкна качулката от главата му и го подхвърли във въздуха, за да се раздвижи, с надеждата, че това ще го успокои. Соколът нададе крясък и сребристите му криле проблеснаха на лунната светлина.
Арслан посочи към хоризонта — границата между солената равнина и звездното небе изглеждаше замъглена.
— Идва буря — предупреди той.
— Черна виелица — прибави братовчед му.
Рейчъл заслони очите си от вятъра и впери поглед в кипящата стена от пясък, сол и прах. Спомни си разказа на вуйчо си за токсичността на такива облаци.
— Не бива да сме тук, когато стигне до нас — заяви Арслан.
Никой не възрази и всички ускориха ход.
След няколко метра се наложи да покрият долната половина на лицата си с кърпи, раздадени им от Санджар, предпазна мярка, явно обичайна за тези краища, където ветровете често вилнееха из пресъхналото море. Въпреки това жилещият пясък и леденият дъх на вихрушката жестоко дращеха кожата им.
Вятърът не им позволяваше да се отдалечават от хълма. Като се движеха в колона по един, те навлязоха в тесен пролом между скалната стена и редица назъбени камъни, може би останки от подводен риф. Всички се зарадваха на този временен подслон.
Някъде напред се разнесе вик.
Рейчъл забърза натам и всички се струпаха около Йосип. Лъчът на фенерчето му осветяваше подножието на скалата, в която тъмнееше голяма пукнатина. Младата жена не разбираше какво е развълнувало свещеника.
— Не ви ли прилича на конска глава? — Отец Тараско проследи очертанията с лъча на фенерчето си. — Ето носа, изтеглените назад уши, изпънатата шия.
Тя се отдръпна назад и видя, че е прав. Наистина приличаше на кон, който потъва в навявания пясък и се опитва да измъкне главата си, за да си поеме въздух.
— Equus! — ахна Вигор. — Както пише на татуираната карта.
Старият му приятел кимна. Очите му блестяха трескаво.
Монк приклекна пред отвора и насочи фенерчето си в дупката.
— Като че ли е достатъчно широко, за да се вмъкне човек.
— Може би е тунел? — предположи Джейда.
Дънкан плъзна лъча на фенерчето си нагоре по скалата.
— Ако е така, някога трябва да е било подводен тунел — заяви той. — Когато в езерото е имало вода, входът се е намирал под повърхността.
Йосип се обърна към Вигор.
— Като река Тиса в Унгария. Тайният вход на гробницата е бил открит едва по време на сушата.
— Тогава какво чакаме? — попита Кокалис.
И тръгна пръв, в случай че има някаква опасност. Другите бързо го последваха.
Вигор погледна Рейчъл ухилен до уши, готов да се впусне в това приключение. Едва се сдържаше.
Това беше смисълът на живота му.
Тя се молеше да не е и неговата гибел.
22:37 ч.
Монсиньор Верона пълзеше на четири крака зад Йосип.
Тунелът се оказа по-висок, отколкото очакваха, но им свърши работа и изкуствената ръка на Монк, който разчистваше препятствията по пътя им: срутени камъни, купчини пясък и солени кристали — истинска „къртица“, пробиваща недрата на някогашния остров.
— След няколко метра май се разширява! — извика им през рамо.
Правотата му се потвърди само след минута.
Светлината на фенерчето му изчезна. Отец Тараско го последва и също се измъкна от тунела, изправи се и се вцепени, после залитна, очевидно смаян от онова, което вижда.
Вигор с разтуптяно сърце изпълзя след него.
Намираха се в голяма пещера — цялата покрита със сол. От белия купол се спускаха лъскави сталактити от солени кристали, сталагмитите приличаха на млечно бели зъби. На други места имаше цели солни колони, свързващи пода и тавана.
Докато влизаха, останалите по различен начин проявяваха изумлението си.
Последен към тях се присъедини Дънкан.
— Майко Бо…
— Тази пещера също трябва да е била под водата — прекъсна го Йосип. — Когато водите са се отдръпнали, от морето е останала само солта.
— И още нещо, да се надяваме — прибави Вигор. — Трябва да потърсим други реликви на Чингис хан.