Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Младата жена си представи как морето залива някогашния си басейн и хълмовете отново се превръщат в острови. В момента летяха към точно такова място на четирийсетина километра на североизток, самотен атол в този океан от втвърдена сол и прах, осланяйки се единствено на карта, татуирана върху езика на отдавна мъртъв завоевател.
Рейчъл не можеше да не изпитва поне част от вълнението на вуйчо си. Какво можеше да открият? Другите изглеждаха също толкова въодушевени, дори скептичната Джейда Шоу, която седеше до Дънкан, нов и също толкова млад агент от Сигма. Лицата и на двамата сияеха от ентусиазъм.
Монк забеляза погледа й и се усмихна, сякаш искаше да й каже: „Не забравяй, че и ние сме били на тяхната възраст“. Той вече имаше две дъщери и любяща жена и гордо носеше старите си белези. Дори изкуствената му ръка беше нещо като медал за храброст.
Тя се отпусна на седалката си, доволна от компанията, в която се намираше, дори от младия Санджар, който носеше своя сокол на китката си. Изумителната сребриста белота на перата се подчертаваше от редуващи се черни и антрацитеносиви ивици.
Младежът забеляза вниманието й и й кимна.
— Точно каква е тази птица? — попита Рейчъл.
Санджар се поизправи, зарадван от интереса й.
— Това е исландски сокол, Falco rusticolus. Един от най-едрите видове.
— Красив е.
Белите му зъби проблеснаха в широка усмивка.
— По-добре да не го чува, и без това е доста самовлюбен.
Прокара показалец по качулката на птицата.
— Когато не вижда, соколът знае, че не бива да се движи. Някогашните аристократи носели соколите си в двореца, на банкети, дори на езда.
— А сега очевидно и в хеликоптери.
— Всички се приспособяваме към модерния свят. Но соколарството датира от времената на Чингис хан. Монголските воини ги използвали за лов на лисици, даже понякога и на вълци.
— Вълци ли? Наистина?! На толкова едри животни?
Санджар кимна.
— И не само на вълци. На хора също. Личните телохранители на Чингис хан всъщност били соколари.
— Тогава вие сте продължител на една горда традиция, Санджар.
— Да, двамата с братовчед ми. — Той кимна към Арслан, който седеше на задния ред. — Ние много се гордеем с нашия велик предшественик.
Пилотът прекъсна разговора им.
— До мястото остава около минута. Направо ли искате да кацна, или първо да опиша кръг във въздуха, за да поогледате?
Вигор се наведе напред.
— Първо да поогледаме от въздуха, може да се окаже полезно.
Всички насочиха вниманието си към прозорците. Тук солта лъщеше още по-ярко. Пред тях тъмнееше изваян от ветровете хълм със стръмни склонове и слабо вдлъбнат връх — приличаше на кораб, издигащ се върху каменна вълна.
Хеликоптерът обиколи района два пъти, но не забелязаха нищо особено.
— Ще трябва да кацнем и да продължим търсенето долу — реши Йосип.
— Приземи вертолета! — извика Монк на пилота. — Колкото може по-близо до хълма!
Пилотът ловко зави и хеликоптерът кацна на десетина метра от подветрената страна. Всички усетиха, че маневрата изобщо не е лесна.
— Вятърът е много силен — съобщи пилотът. — Сигурно идва буря.
Когато отвориха вратата, думите му се потвърдиха. Температурата беше спаднала с няколко градуса. Макар и на завет в кабината, Рейчъл усети ледения вятър през якето си.
Всички изскочиха навън.
Под краката им захрущя сол. Пред тях се разкри странна гледка — сякаш някой бе разстлал дебел пласт пържени картофки. Рейчъл се наведе и видя, че това са солни кристали, широки колкото човешки пръст и с остри краища. Придаваха на равнината свръхестествен, някак наежен вид.
Застаналият до нея отец Тараско не им обръщаше внимание и се взираше в хълма. Отделни участъци от стръмните склонове се бяха свлекли в потоци от пясък и камъни.
— Трябва да го обиколим пеш — заяви той, докато Монк им раздаваше фенерчета.
Вигор кимна — макар да притискаше длан отстрани на гърдите си.
Рейчъл отиде при него и му предложи да се опре на рамото й.
— Хайде, старче, ти ме домъкна тук…
Той добродушно свъси вежди и двамата заедно тръгнаха по ледените кристали. След десетина минути Вигор се почувства достатъчно силен, за да продължи сам. На Рейчъл й се искаше да го разпита за проблема му, но реши да го остави сам да й обясни, когато е готов.
Явно забелязал немощта на монсиньора, Монк се приближи, загрижено сбърчил чело, но безотказният му усет за настроението на другите го накара да запази мълчание. Поне що се отнасяше до вуйчо й.