Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
— Не трябва да ни се сърдиш — тихо каза той.
Рицарят освободи скобата около крака на Дамата и й помогна да стане на крака. Тя се протегна надолу, за да разтрие глезена си, след което се обърна и закрачи към гората отвъд лагера.
— Виното и забавленията си имат своята цена — заяви циганинът. — Ти си ни длъжник.
Рицарят се обърна.
— Бъди благодарен, че не те убих.
Циганинът сложи пръсти върху устните си и изсвири с остър, пронизителен звук. В същия миг лагерът се разбуди и отвсякъде се зададоха въоръжени мъже. Те държаха ками, къси мечове и брадви, а металните остриета проблясваха, овлажнени от въздуха. Те разбраха как стоят нещата с един-единствен поглед и се насочиха към Рицаря.
— Не бъди глупак — предупреди Рицарят и опря гръб в най-близкия вагон.
— Смятам, че ти се прояви като глупак — отвърна му брадатият циганин.
Мъжете настъпиха към Рицаря в тълпа, но той разгони втурналите се с огромния замах на своя меч. Ризницата му го предпази от ударите, насочени към гърдите му и той се обърна и бързо побягна покрай вагоните към гората. Къде бяха тежките му доспехи? — изведнъж се зачуди той. Къде бяха неговите щит, наколенници и шлем? Усети, че са някъде наблизо — както преди — но все още не можеше да си ги получи. За втори път беше принуден да се отбранява и да се бие без тях. Никога не му се беше налагало да прави това преди. Защо ли не бяха при него сега?
Циганите отново се втурнаха към него и този път, той трябваше да се брани. Уби с меча си двама и рани трети, като самият той не беше пострадал. Успя да чуе как Грифонът го вика. Когато се обърна назад, видя, че Дамата стои в началото на гората и го наблюдава. Обзе го гняв от глупостта на Речните цигани и той събра сили, за да посрещне следващия наплив.
Но такъв не последва. Позната, отровнозелена светлина се надигна от реката като отвесна завеса и започна да се приближава към лагера. Циганите се обърнаха при появата й и се развикаха, когато я разпознаха. Страшната мъгла се яви, вилнееща из сивотата и мрака, като ужасен съскащ дъжд, който поглъщаше всичко наоколо. Рицарят се обърна и побягна към гората, а ужасът и суматохата на циганите го подтикваха напред. Той стигна до дърветата, когато Страшната мъгла влезе в лагера. Тя поглъщаше пътя, а след него и вагоните, животните и хората толкова бързо, че те изчезваха за секунди. Дори крясъците им се разнасяха само за един миг. Изглежда никой не успяваше да избяга.
Всичко свърши за няколко минути. Страшната мъгла вилня, докато лагерът беше изцяло погълнат и след това се оттегли. Както стана и при града, тя се оттегли назад, през обгорената, опустяла земя и изчезна. От Речните цигани нямаше и помен.
От опустошената земя се издигаше пара в ранната светлина на зората. Потресен, Рицарят се взираше пред себе си. Дамата стоеше изправена на единия си глезен, а Грифонът — на другия. Никой не промълвяше и дума. Рицарят се чудеше как се беше случило всичко това, как бе станало така, че Страшната мъгла беше погълнала само лагера, а тях беше пощадила. Какво я беше довело? Какво я беше възпряло да унищожи и тях? Нещо в цялата тази работа не беше наред. Имаше някакъв фантастичен елемент в това, което се случваше — в тяхното откриване на безименния град, в срещата им с Речните цигани, в появата на Страшната мъгла. Съществуваше явно изкривяване на действителността, което не можеше да се определи, но имаше ясни очертания. Без да се интересува от неговия източник. Рицарят беше уверен в неговото съществуване.
Някакво неприятно подозрение започна да се заформя в отдалечения край на неговото съзнание — толкова ужасяващо, че той не можеше дори да си го помисли. Зарови го дълбоко в себе си, обзет от отчаяние и съмнения.
— Колко чудовищно е всичко това — прошепна Дамата, като пристъпи напред и се загледа към реката. — Дали не ни преследва, като ловджийско куче?
— Така е — тихо изръмжа Грифонът. — Усещам неговия глад.
Рицарят също го усещаше. И въпреки че не го казваше, въпреки че не набираше кураж да изрече думите, той мислеше, че този глад все още не е заситен.
Нищо няма да ти струва
Трябва да са изглеждали доста странно, докато приближаваха портите на Риндуеър, дворцовата крепост на Календбор — най-могъщият сред владетелите на Зеленоречието, помисли си Абърнати. Един висок и мършав човек с птица на рамото си, едно дребничко, жилаво зверче, което малко приличаше на пощуряла маймуна и едно куче с човешки ръце и с очила за четене — Хорис Кю, Бигар, Буниън и самият той, Абърнати. Те крачеха по пътя сред околностите на крепостта, като държаха пред себе си (е, всъщност, Буниън го държеше) знамето на настоящия и все още липсващ крал на Отвъдната земя. Конете им се движеха в редица зад тях, благодарни, без съмнение, че не бяха възседнати от ездачи, които от тяхна страна изобщо не ги беше грижа за добичетата. Мулето със сандъците, пълни с кристалните очи към съзнанието, също креташе след тях. Денят беше горещ и влажен, въздухът — неподвижен, а мисълта за баня и някаква студена напитка бе завладяла всички.