Вълшебната кутия

Календбор отново доби заинтересован вид.

— Нека да го видя.

Този път Абърнати беше по-бърз.

— Ще се радваме да ви го покажем, господарю, но може би вътре в двореца, където е по-хладно и където ще е възможно да ни упътите към стаите ни, които — убеден съм — сте приготвили за нас, както подобава на кралски пратеници.

Календбор се усмихна — не особено приятна гледка.

— Разбира се, сигурно сте уморени. Ездата ви затруднява, предполагам. Елате насам.

Абърнати долови загатнатото презрение, но не му обърна внимание и малката компания последва Календбор и неговата свита към главната зала. Бяха донесени чаши с бира, налята от бъчви, които бяха държани на студено в дълбоките води на Байърн и Коселбърн — реките, течащи около Риндуеър — и започнаха приготовленията на стаите и баните. Календбор ги преведе през място, от което вратите гледаха към тренировъчното бойно поле и ги упъти да седнат на няколко стола, наредени в кръг. Повечето придворни от свитата му останаха прави и се събраха от двете страни на господаря си.

— Е, кажете сега, какъв е този подарък? — отново попита Календбор.

— Ето го, господарю мой — обяви Хорис Кю и извади изпод робата си едно от кристалните очи към съзнанието.

Календбор взе кристала и намръщено започна да го разглежда.

— Не изглежда да е скъпоценен. Каква е стойността му? Почакайте! — той се наведе напред, като отправи поглед към Абърнати и посочи Хорис Кю. — Кой е този?

— Името му е Хорис Кю — отговори писарят и едва се сдържа да не добави нещо повече. — В момента той служи на краля. Откривател е на тези кристали.

— Тези кристали? — Календбор отново се обърна към Хорис Кю. — Има повече от един? Колко са общо?

— Хиляди — отвърна фокусникът и се усмихна. — Но всеки от тях е специален. Подръжте го пред себе си, господарю мой, така че да уловите с него светлината и след това погледнете в него.

Календбор го изгледа подозрително за миг, а после направи това, за което беше помолен. Той насочи кристала така, че да улови един сноп светлина, след което се наведе, за да надникне в неговите дълбини. Владетелят остана в това положение, докато кристалът сякаш се запали от някакъв бял огън, после той се задъха и рязко се отдръпна назад, но очите му останаха приковани в кристалното око. Изведнъж устата му се разтвори и той отново се наведе още по-надолу, а в очите му проблесна ярък пламък.

— Не, така ли е? — промърмори господарят. — Нима е възможно?

След това той го дръпна от погледа си и закри светлината, както и онова, което тя му беше показала.

— Всички вие, вън! — заповяда Календбор на придворните, които надничаха зад рамото му в очакване. — Веднага!