Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
Рицарят и неговите спътници се приближиха и бяха забелязани, но песента продължи, сякаш тяхното присъствие не беше от значение. Грифонът се беше свил отзад, загърнат в своето наметало за прикритие, но един от певците се изправи и повика и тримата да минат напред, като не пропусна да включи в това число и звяра. Те бавно се приближиха, предпазливи по природа и в резултат от обстоятелствата, дори и в тази вероятно приятелска обстановка.
— Добре дошли в нашия лагер — приветства ги този, който ги бе подканил да дойдат по-близо. — Ще попеете ли с нас? За една вечеря, най-вероятно?
Мъжът беше тежък и закръглен и имаше огромни криви ръце. Косата и брадата му бяха плътни и черни. Носеше няколко златни обици и една верижка с медальон. В колана на широкия му кръст бяха напъхани двойка ками, още една се подаваше от края на ботуша му.
— Кои сте вие? — попита Рицарят.
— А, не — без имена, приятелю — каза непознатият. Имената са за враговете, които бихме искали да избегнем, а не за приятелите, които бихме искали да създадем. Ще седнете ли при нас?
— Речните цигани — рече Грифонът и се спря, а Рицарят бързо го погледна.
Големият мъж се засмя.
— Това сме ние! А ти, погледни себе си, приятелю. Грифон! Не са останали много като теб на този свят, а в Лабиринта не са се срещали никога, откакто се помня. Ето защо, сега не се срамувай и не се крий по краищата на светлината. Ти си добре дошъл. Седни при нас и попей. Ела да споделим топлината на огъня.
Той ги подкани да се присъединят към останалите. Направиха им място, донесоха напитки и песните продължиха. Докато мелодиите започваха и свършваха, по лицата на хората преминаваха усмивки. Един мъж свиреше на някакъв струнен инструмент, а друг — на флейта. Рицарят и неговите спътници се заслушаха в песните, но не се присъединиха към тях. Те отпиха от виното, което им беше донесено, но съвсем по малко в началото. Оглеждаха се сред събралите се хора и се питаха как всички те се бяха взели тук.
— От далеч ли идвате? — попита след известно време големият мъж Рицаря, като се наведе към него, за да бъде чут.
— Вървим от пет дни — отвърна Рицарят. — Изглежда не можем да намерим изход оттук.
— Съвсем обичаен проблем на това място — отвърна другият, като кимна.
— Знаете ли някакъв път, който да ни изведе от Лабиринта? — настоя Рицарят.
Мъжът започна да пляска с ръце в такт с песента.
— Може би. Може би.
Песните продължиха още дълго време. На Рицаря започна да му се доспива. Дамата беше пила повече, отколкото той и вече се беше изтегнала върху тревата със затворени очи. Грифонът седеше, свит в наметалото си, безизразен под сянката на качулката си. Някои от циганите бяха започнали да танцуват, като подскачаха и се въртяха в светлината на огъня. Жените бяха прикачили звънци към пръстите си и сребърното звънтене се извисяваше над песните. Мъжете мятаха червени и златисти шалове. Навсякъде се лееше вино. Някой спомена нещо за храна по-рано, помисли си Рицарят, но такава не се появи.
— Не е ли точно това начинът, по който човек трябва да изживее живота си? — попита ненадейно големият мъж, като отново се наведе. Той беше почервенял и засмян. Не мислиш за утрото, докато то само не дойде. Не се тревожиш за нещата, които не успяваш да овладееш. Пееш и танцуваш. Оставяш грижите за някой друг път.
Рицарят поклати глава. — Грижите винаги намират начин да се стоварят върху теб.
Циганинът се засмя.
— Какъв песимист! Погледни се! Нито пееш, нито танцуваш! Пиеш толкова малко! Как ще се забавляваш? Трябва да дадеш шанс на живота си!
— Има ли изход от този Лабиринт? — отново попита Рицарят.
Циганинът развеселено поклати глава, изправи се на крака и сви рамене.
— Не и тази нощ, така ми се струва. Може би утре. — И той се отдалечи, като танцуваше доста подвижно за своя ръст сред светлината от огъня.
Рицарят пресуши чашата с виното и погледна към своите спътници. Дамата все още спеше дълбоко. Грифонът беше изчезнал. Рицарят напразно започна да го търси с поглед, дори отвъд обхвата на светлината. Той беше изчезнал.
Рицарят се опита да се изправи, но се оказа, че не може да го направи. Краката му отказваха да се помръднат, а тялото му беше като оковано в желязо. Той започна да се съпротивлява на тежестта, която изглежда го дърпаше надолу, като почти успя да се изправи, преди отново да падне назад. Речните цигани пееха и танцуваха около него до забрава. Цветове и форми се завъртяха край него, докато той се обръщаше към мрака. Нещо не беше наред. Бяха му изиграли някакъв номер.