Хартиеното момиче
- Автор: Мюссо Гийом
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недка Капралова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиеното момиче». Краткое содержание книги:
Събрах бележките си, за да обясня възможно най-ясно.
— Най-вече?
— Трябва да напиша третия том на моя роман, за да върна Били в света на въображението.
Майло смръщи вежди:
— Не разбирам много добре как писането на книга ще я върне конкретно в нейния свят.
Взех писалката си и също като д-р Филипсън се опитах да събера важните точки вкратце.
— Действителният свят е този, в който живеем ние: ти, Керъл и аз. Това е истинският живот, полето, в което ние можем да действаме и което споделяме с подобните на нас хора.
— Дотук съм съгласен.
— Противно на това, нейният свят е на фикцията и на мечтата. Той отразява субективността на всеки читател. Именно там се развиваше Били — обясних, като добавих към изложението си няколко най-общи бележки:
— Продължавай — помоли Майло.
— Както ти самият каза, Били е могла да премине границата, разделяща двата свята поради инцидент: дефектното отпечатване на сто хиляди екземпляра от моята книга. Това, което ти нарече „входна врата“:
— Ахам — съгласи се той.
— Следователно сега Били е на път да загине в околна среда, която не й е присъща.
— И единственият начин да я спасим — подскочи той — е да намерим дефектния екземпляр, за да попречим тя да умре в истинския живот…
— И да я върнем в света на фикцията, като напиша третия том на моята книга. Това е нейната „изходна врата“ от действителния свят.
Майло гледаше моята схема с интерес, но добре виждах, че нещо го смущаваше.
— Все още не схващаш защо написването на третия том би могло да й позволи да си тръгне обратно, нали?
— Не точно.
— Добре. Ще схванеш. Според теб, кой създава имагинерния свят?
— Ти! Всъщност, искам да кажа, писателят.
— Да, но не сам. Аз върша само половината работа.
— А кой върши другата половина?
— Читателят…
Той ме погледна още по-объркано.
— Виж какво е написал Волтер през 1764 г. — казах и му подадох бележките си.
Той се наведе над моите листа и прочете на глас:
— „Най-полезните книги са тези, чиито читатели сами създават половината.“
Станах от стола си и продължих изложението си убедено:
— Всъщност какво е книгата, Майло? Просто букви, подредени в определен ред върху хартия. Не е достатъчно да си сложил последната точка на един разказ, за да направиш така, че той да съществува. В чекмеджетата си пазя няколко начала на непубликувани ръкописи, но ги смятам за мъртви истории, защото никой никога не ги е виждал. Книгата придобива плът единствено в четенето. Читателят е този, който й дава живот, като създава образи, които ще направят реален този свят, в който се развиват персонажите.
Разговорът ни беше прекъснат от помощник-библиотекарката, която предложи на Майло чаша от шоколада с подправки. Приятелят ми отпи една глътка, преди да отбележи:
— Всеки път, когато някоя от твоите книги влезе в книжарниците, ти винаги казваш, че тя вече не ти принадлежи…
— Точно! Принадлежи на читателя, който продължава започнатото, като си присвоява персонажите и те започват да живеят в неговата глава. Понякога дори тълкува посвоему някои пасажи, като им придава смисъл, който в началото аз не съм, но това е част от играта!
Майло ме слушаше внимателно и едновременно с това драскаше в моя бележник.
Вярвах непоклатимо в тази теория. Винаги съм смятал, че една книга съществува истински само чрез връзката си с читателя. От момента, в който се бях научил да чета, винаги съм се стремял да проникна колкото се може по-дълбоко в имагинерния свят на романите, които ми харесваха, като натрупвах предварително хиляди хипотези. Винаги се мъчех да допълня автора, като продължавах в ума си историята на персонажите много след като бях затворил последната страница. Отвъд напечатаните думи въображението на читателя надхвърля текста и позволява на историята да съществува цялостно.
— Значи, ако добре съм разбрал, според теб писателят и читателят работят заедно, за да създадат имагинерния свят?
— Не съм го казал аз, Майло, а Умберто Еко! Жан-Пол Сартр! — отвърнах аз и му подадох отворената книга, в която бях подчертал следното изречение: „Четенето представлява щедро споразумение между автора и читателя; всеки се доверява и разчита на другия.“