Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
79.
Първото изпитание беше една вратичка, чиито две крила бяха завързани с конец. Мотивирана от опита с лоста, мишката разкъса конеца, използвайки лапичките и зъбите си.
80.
Ключалката поддава. Люкрес издърпва чекмеджето и грабва мобилния си телефон. Напразно се опитва да се свърже с Изидор, батерията е изтощена.
Забелязва някакъв шкаф с картони. На тях са написани имената на всички пациенти, преминали през клиниката: от хлебаря до кмета, от пощаджията до милиардерите с яхти, закотвени на пристанището в Кан. Колко ли хора са излизали от строя и им се е налагало да се отбият в „Света Маргарита“! Най-отгоре на картона се мъдри снимка, до нея — въпросник, попълнен на ръка. Въпросите засягат страховете, надеждите, разочарованията, травмите на пациента.
В една графа пише: „Разкажете за най-тежкия момент, който сте преживели преди да навършите десет години.“
Ето как стигат до прословутия първичен лост, за който говори Изидор, до травмата от детството, която е двигател, но и спирачка.
Смаяна, продължава да прелиства картоните. Пред очите й преминава тревожно човешко стадо — хора, които са неспособни да се справят със себе си и рискуват да рухнат, ако започнат да си задават прекалено много въпроси.
В някои случаи умът е нашата слабост. Нещо като форсиране на двигателя на автомобила, при което шофьорът губи контрол над управлението. Колкото помощен е двигателят, толкова по-голяма е опасността от катастрофа. Може би сме прекалено интелигентни. Може би трябва да спрем да се развиваме и да направим равносметка.
Тази мисъл й се струва най-иконоборческа — да се откажем от развитието на човешките дарби, за да ги разберем по-добре.
Започнахме да прехвърляме нашия „интелект“ на машините като горещ картоф, който ни пари пръстите. Искаме да се освободим от него, защото не сме в състояние да го овладеели Айнщайн казваше, че употребяваме едва десет процента от ума си. Може би и това се е оказало прекалено много.
Картоните са стотици. За да закърпят положението, лекарите прибягват до предписване на всевъзможни бензодиазепини, антидепресанти и приспивателни.
Поглежда часовника: шест часът и осем минути. Трябва да бърза. Санитарят й е донесъл храната в шест часа, защото е смятал, че тя още спи (не е могъл да знае, че нуждата от цигара — раздразнена, след като пак пропуши — щеше да я разбуди толкова рано), но вероятно и други санитари са на крак от зори. В седем дворът ще почернее от народ. Трябва да се възползва от спокойствието на ранното утро.
Нарязва полата на пурпурната рокля, за да може да се движи по-свободно. Дочува някакъв шум — вероятно санитари, които се приближават към стаята. Прекрачва перваза и излиза през прозореца.
81.
Мишката застана на задните си лапички, за да преодолее новото препятствие — този път изходът беше малко по-нависоко. Засили се и скочи.
82.
Ето я на двора. Минава един мъж. Пациент или санитар? Невъзможно е да ги различиш. Потърсва убежище в първата сграда, до която стига.
Тук стените са покрити с картини на Митничаря Русо19. Човешки фигури се държат за ръце сред пасторални пейзажи — полета с разцъфнали цветя в ярки тонове.
Чул я да влиза, един от пациентите се надига.
— Я виж ти, журналистката! Добър ден, как сте?
— „Доктор“ Робер! Добре съм, а вие?
Преди да успее да продължи, той се хвърля отгоре й. Много от болните му се притичват на помощ.
83.
Фройд се озова в нов проход, пренаселен с други мъжки екземпляри. Бързо съобрази, че ще се наложи да се бори със зъби и с нокти, за да си пробие път. Яростно разблъска събратята си, за да се добере до лоста.
84.
Притисната от телата на нападателите си, Люкрес Немрод не може да помръдне. Държат я за ръцете и за краката.
— Робер, пусни ме, ще ти дам цигари — вика тя.
Робер обмисля предложението.
— Цели стекове. Без филтър! — настоява младата журналистка.
— Знам, че е вредно за здравето — рецитира пациентът. — Последния път ме наругаха заради теб. Ако не ми беше дала цигари, нямаше да ме ругаят. Мразя да ме ругаят.
— Извинявай, Робер.
Той удря яростно по стената.
— Пукната пара не струват извиненията ти! Пак искаш да ме изкушиш с цигари! Дяволица!
Той върти очи и диша тежко.
19
Анри Русо (1844–1910), наречен Митничаря Русо — френски художник наивист. — Б.р.