Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
— Хубаво кученце, Кели. На твое място бих си го пазил повече. — Кметът почеса Маги зад ушите и я пусна на пода. После посочи двамата мъже, седнали от двете му страни. — Това са федерални агенти. Искат да ти зададат няколко въпроса.
Седнах на единствения останал свободен стол в стаята и огледах двата костюма: един черен и един син. И двамата едва ли имаха общо сто килограма телесно тегло. Истинската мускулна маса беше застанала зад тях — някакъв тип с вид на полузащитник от футболен отбор, изтупан с кашмирено палто, черни кожени ръкавици и черни очила, които покриваха и слепоочията му.
— А какво прави Терминатора отзад? — попитах аз.
Няколко секунди никой не отговори и накрая Уилсън отново взе думата:
— Казах им, че си разумен човек, но те решиха да действат предпазливо. Все пак имаш пистолет и тъй нататък.
— А пък вие дойдохте просто за компания, а?
Уилсън разтегна дебелите си бърни в тънка усмивчица.
— Дойдох, за да защитя интересите на този град, Кели. А може би и твоите.
— Слушам внимателно — казах аз.
Синият костюм постави върху холната ми масичка дипломатическо куфарче и щракна ключалките. Вътре видях нещо да се червенее и се досетих какво може да е. Междувременно костюмът отвори уста и потвърди предположенията ми:
— Мистър Кели, казвам се Лио Ноулън. Това тук е доктор Матю Даниелсън. И двамата сме от Агенцията за вътрешна сигурност.
Ноулън не ми показа служебна карта, нито пък аз му я поисках.
— Знаем, че сте участвали в залавянето и ликвидирането на Джим Дохърти — продължи Ноулън. — Знаем също, че той е говорил с вас за определена червена папка, която се е намирала у него в момента, когато е бил застрелян.
— Така и не можах да видя какво съдържа тази папка — казах аз. — Агент Лосън я взе със себе си от мястото на инцидента.
Ноулън кимна.
— Въпреки това имаме основания да мислим, че въпросната папка и естеството на нейното съдържание продължават да ви интересуват.
— А вие откъде бихте могли да знаете това, мистър Ноулън?
Ноулън бръкна в куфарчето си и извади някакви книжа.
— Работим по една федерална директива, наречена „Кибер инициатива“. Това ни дава право наред с останалото да следим интернет трафика и други дейности, които биха могли да представляват заплаха за нашата национална сигурност.
Погледнах към кмета, който повдигна едновременно вежди и рамене.
— И на мен ми казаха същото, Кели. Може би ти ще обясниш останалото.
Обърнах се към Ноулън.
— Червената папка, за която говорите, съдържа доклад на Пентагона, излязъл през 1998 година под заглавие „Тероризъм 2000“. Да, видях заглавието в къщата на Дохърти. И после наистина потърсих това-онова в интернет.
— Защо? — попита Ноулън.
— А защо не, по дяволите? Ако човек като Дохърти разнася нещо такова насам-натам, това предизвиква вниманието ми. А с вас не е ли така?
Ноулън вдигна с два пръста някакво микроскопично мъхче от панталона си.
— Мистър Дохърти отправял ли е някакви конкретни заплахи?
— В това му беше силата.
— Конкретни заплахи срещу град Чикаго?
Погледнах към черния костюм, който се казваше Даниелсън.
— Този човек отваря ли си някога устата?
Ноулън премигна зад очилата си.
— Отговорете на въпроса, мистър Кели.
— Не, не ми е посочвал конкретно какво планира. Мисля, че беше на път да го направи, когато нещата излязоха извън контрол.
Ноулън се наведе напред.
— И вие го застреляхте?
Кимнах.
— Каквото и да бе намислил Джим Дохърти, подробностите умряха заедно с него. Мисля обаче, че имам известна идея.
Даниелсън се размърда на стола си и най-после проговори:
— Нас не ни интересуват тъпите ви идеи, мистър Кели. Ние сме тук за черното куфарче, което сте взели от дома на Дохърти. Дайте ни го и този разговор приключва. Или продължавайте да се инатите глупаво и ще преминем към следващата фаза.
— Не знам нищо за никакво куфарче — казах аз и погледнах към килера, където твърдото черно куфарче от кухнята на Дохърти си лежеше кротко на една лавица.
Даниелсън завъртя очи към Ноулън, който на свой ред погледна кмета. Уилсън потърка с пръст устните си.
— Господа, бихте ли ни оставили насаме за малко?
На Даниелсън тази идея явно не му хареса, но Ноулън го дръпна настрани и зашепна нещо в ухото му. Накрая Даниелсън отстъпи и вдигна ръка с пет разперени пръста.