Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
— Ти го чувстваш така.
— Е, да.
— Аз не искам да възприемам детето си като неудобство, бреме или досада. Искам да я обичам както заслужава да бъде обичана. Но… вече имам бебе, а още не се чувствам като майка.
— Тогава ти си като мен — изрече Оливия с нотка на триумф. — И нищо не можеш да сториш.
Изведнъж цялото тяло на Оливия се сгърчи от болка.
— Какво ти е? — попита Меган.
Оливия разтърка ръката си.
— Нищо, мила. От известно време ми изтръпва лявата ръка. От старост е. Е, от средната възраст.
— Трябва да отидеш на лекар.
На вратата отново се почука и Меган се задави от вълнение, когато видя познатото усмихнато лице на баща си, частично закрито от букет и голяма кутия шоколадови бонбони с форма на сърце.
— Детето ми! — възкликна Джак и прегърна дъщеря си. Меган изстена от болка. — О, Боже! Извинявай!
— Заради шевовете е, татко. Още са много пресни.
Джак се усмихна дежурно на бившата си съпруга — без следа от вълнение или лошо чувство. Актьори, рече си Меган.
— Оливия, какъв прекрасен ден!
— Здравей, Джак! Можеш ли да повярваш? Ние сме баба и дядо. Не ти ли се иска да вземеш да си прережеш вените?
— Не, всъщност ми се иска да затанцувам от радост. — Той се обърна към Меган. — Видяхме я… Попи. Толкова е красива! Малко дребничка, разбира се, но ще навакса.
Меган се скри в прегръдките на баща си и притисна лице към гърдите му. От това имаше нужда. Някой да й каже, че накрая всичко ще се оправи. Изведнъж забеляза, че баща й не беше сам. Придружаваше го висока усмихната червенокоса жена някъде на нейната възраст. Меган я погледна, без да разбира, сякаш очаква тя да каже, че е дошла да й измери кръвното или да й даде успокоителни.
— Аз съм Хана — представи се червенокосата. — Честито, Меган! Тя е една малка принцеса. Не се тревожи — аз съм родена в седмия месец, а сега съм метър и осемдесет.
Меган погледна Хана с признателност. Това беше най-хубавото, което беше чула този ден.
Оливия оглеждаше червенокосата.
— Хана е коафьор на филма — обясни Джак.
— Там ли се запознахте? — попита Оливия. — Пипали сте отънялото килимче на Джак? Колко романтично!
— Майко! — предупреди я Меган.
— Колко си подхождате! — Оливия продължи. — Нищо че сте достатъчно млада, за да му бъдете… думата ми бяга.
— А ти си достатъчно стара, за да си държиш вежливия език в хирургично подобрената глава — не й остана длъжен Джак.
— Престанете! — намеси се Меган. — Коремът ми беше разрязан само преди няколко часа, натъпкана съм с успокоителни, само преди минути престанах да пишкам през тръба — а вас ви интересува единствено враждата, която влачите с години. Хайде стига, може ли? Поне за един ден.
— Извинете дъщеря ми — каза Оливия на Хана. — Днес не е на себе си. Току-що е родила.
Накрая всички си отидоха, дори Джесика и Кат, и Меган остана сама, с широко отворени очи, с Попи, някъде в сградата над нея, заспала в кувьоза на интензивното отделение, пазена от два пъти по-голяма плюшена маймунка.
Интензивното отделение работеше денонощно. Сестрите от нощната смяна се зарадваха на Меган, която се дотътри в отделението заедно със системата и седна да погледа как бебето й спи. Нощем интензивното беше много по-спокойно място, отколкото през деня, когато беше пълно с консултанти, лекари, приятели и близки. Меган определено го предпочиташе през нощта, защото не се налагаше да си слага маската на храброст и веселие.
— Искате ли да поемете храненето в три? — попита я сестрата китайка.
Меган поклати глава и се загърна по-плътно с халата.
— По-добре вие, вас ви бива повече.
Сестрата погледна внимателно Меган с котешките си очи.
— Ще е добре за вас. За двете ви.
И Меган остави сестрата да извади Попи от пластмасовата й кутия, нагласи я върху ръката й и Меган пъхна биберона на шишето между устните й. В шишето имаше жалко количество мляко. Кърмата й май пресъхваше.
Меган, която винаги беше толкова способна, която с лекота преодоляваше всички препятствия, които животът изпречваше на пътя й — развода на родителите й, медицинската академия, безчетните изпити, — почувства как сълзите напират в очите й и си рече: „Не мога ли да направя нещо като хората?“