Светът е пълен с чудеса

След като отнесоха бебето, дадоха на Меган снимка. Снимката беше залепена на бяло картонче с думите „Казвам се…“ и „Тежа…“. На мястото за име някой беше написал Попи, но теглото не беше попълнено. Нищо, с което да се похвалиш, помисли си Меган.

На снимката Попи изглеждаше стара — сбръчкано малко старче, облечено в зимни дрехи. Горкото, помисли си Меган. Коя си ти?

На вратата леко се почука и се показа силно гримираното лице на майка й.

— Чук-чук. Има ли някой вкъщи? — попита Оливия.

— Видя ли бебето?

— Надникнах. Набързо. Тя е абсолютна красавица. — Докосна ръката на дъщеря си, като внимаваше да не закачи системата, която я зареждаше с морфин. — А ти, Меган, как си?

— Раната ме сърби.

Оливия погледна корема на Меган.

— Надявам се, че е под зоната на бикините.

— Мисля, че ще мине време, докато обуя бикини, мамо. Само дотътрянето до тоалетната ми се струва като поход.

— Какво има, скъпа? Нещо си потисната. Следродилна депресия?

Меган поклати глава. В това беше проблемът. Всъщност самата тя не знаеше какво става, макар да се досещаше, че има нещо общо с провалянето. Не беше свикнала да губи.

— Винаги съм си представяла, че ще родя по нормалния начин. Цезаровото — много е тежко. Вземат ти бебето. Напомпват те с успокоителни. Разрязват те. И ужасно много боли.

— Недей да превъзнасяш нормалното раждане. Родила съм ви и трите през стандартния канал. Няма нищо вълшебно да ти шият путката.

— Трябва ли да употребяваш тази дума?

— О, добре тогава — вагината. Кърмиш ли?

— Още е твърде малка. А аз още нямам достатъчно мляко. — Меган посочи машината отстрани до леглото, снабдена с нещо като наконечник на прахосмукачка. — Изцеждам се.

— Какво?

— Изцеждам мляко.

— Какво… изпомпваш го от циците и й го дават в шише?

— Точно така.

— Не е ли чудесна науката? Кърмих Кат, докато малкото чудовище почти не ми отхапа зърната. Мога да се закълна, че всичките ни проблеми започнаха, когато тя реши, че зърното ми е бебешка каша „Фарлис Ръск“.

Меган се засмя. Само характерният хумор на майка й можеше да я накара да се засмее в този момент.

— Болката не ме притеснява. Нито белегът. Нито, че ми взеха Попи и я сложиха в кувьоз. Тормози ме това, че всички очакват да съм друг човек. А аз не го чувствам.

— Знам за какво говориш, мила. От нас се очаква да се превърнем във всеотдайни майки кърмачки, да сменяме наакани пелени веднага щом изстреляме на бял свят първото си отроче. Не искам да обидя малката Пъпит, мила.

— Попи.

— Попи. Разбира се. На мъжете им е позволено да влизат и излизат от ролята си на баща. Но при нас трябва да е естествено. Очакват от теб да станеш всеотдайната майка Тереза само защото си издула корема. — Оливия се наведе по-близо до дъщеря си и сниши глас, сякаш изричаше богохулство. — Нека ти кажа едно: няма нищо естествено да се откажеш от живота си заради друго човешко същество. Не унивай обаче — първите осемнайсет години са най-лошите.