Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
Като подържа бебето, почувства физически копнеж, по-силен от всяка страст към любовник, работа или желание да притежава нещо.
Тя държеше това толкова малко бебе, което още не приличаше на човешко същество, и искаше свое собствено. Лудост беше — какво щеше да го прави? Къде щеше да го сложи? Къде щеше да спи?
Но чувството беше по-силно от всичко. Струваше й се, че е пропиляла много години за незначителни неща. В преследване на удоволствия и пари, безкрайните смешни желания за по-хубава кола и по-голям апартамент, подчинени на последните й прищявки и нужди.
На трийсет и шест години съм, помисли си, докато държеше леката като перце племенница. По-близо съм до четирийсет, отколкото до трийсет, и няма да умра, без да държа един ден в ръце свое бебе.
Сега й трябваше само… — какво беше то отново?
О, да. Мъж.
Оливия Джуъл стоеше в сумрачния коридор пред интензивното отделение и ги наблюдаваше през стъклото. Двете й по-големи дъщери, които си подаваха бебето на най-малката — първото внуче на Оливия — една на друга, сякаш можеха да го счупят.
Бебето беше увито като ескимос. Доколкото Оливия виждаше, беше грозно малко копеленце. Ако питаха нея, всички бебета бяха отблъскващи. Но смачканото лице на това тук беше в състояние да пресече дори мляко.
Различно беше, когато, бяха по-големи. Тя бе убедена, че е родила най-красивите момиченца на света. Но дори тогава майчинството беше двайсет и четири часова работа. Това му беше лошото на децата — не можеш просто да ги издокараш и да им се любуваш. Все искаха нещо от теб.
Но, о, сети се как изглеждаха дъщерите й точно преди да ги напусне — източената единайсетгодишна, невъзможно сладката седемгодишна и тригодишната с издуто тумбаче — и нещо в Оливия, нещо, което мислеше, че отдавана е прегоряло, започна да боли. После някой проговори и то изчезна.
— Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа? — попита сестрата на бюрото.
— Само гледам — отвърна Оливия Джуъл.
— Той има дъщеричка — обясни Паоло на барманката в онзи момент от вечерта, когато мъжете престават да се притесняват да заговарят бармана. — Попи. Казва се Попи. Тя е един малък боец.
Кърк се ухили гордо и взе чашата си, но тя вече беше празна.
— Нали? Боец. — Повтори той. — Боец ми е тя.
— Честито! — усмихна се барманката. Висока, руса, около трийсетгодишна. Тя забърса бара с мокра кърпа. — Почакай да видиш, когато започне да плаче в три сутринта. После и в четири. И отново в пет. Ще видиш тогава дали е малък боец!
Двамата я изгледаха как се отдалечава.
— Да не повярваш, че има деца — учуди се Кърк.
— Невинаги можеш да познаеш — каза Паоло. — Забелязал съм го.
— Искам тя да има хубав живот. Искам да бъде здрава и калена, да расте сред природата. Не като повечето днешни деца. Затлъстели. Наркоманчета. Искам да я науча да се гмурка! Знаеш ли какво ще направим, като поотрасне? Ще ходим да плуваме с делфините. Много ще й хареса. Попи ще пощурее по делфините.
— За теб, приятел. За трима ви.
— За трима ни — повтори Кърк и се взря в празната си чаша. — Да. Аз съм баща. Не мога да повярвам! Какво разбирам аз от деца?
— Ще се научиш. Как е Меган? Как е майката?
— Тя е страхотна. Много я бива. Ами… умълчала се е. Не говори много.
— Свиква. Свиква с идеята, че е майка.
Кърк замълча и Паоло се сети — отвъд еуфорията, отвъд бирата — този мъж го смяташе за непознат. Но тази вечер нямаше с кого другиго да поговори.
— Много й мина през главата. Прееклампсията. Безкрайните изследвания. Неведението кога ще се роди бебето. Цезаровото сечение. Майко мила, отвориха я като консерва говеждо! Макар че всички казват, че много го бива. Господин Стюарт. Оставял почти незабележими белези, казват. Почти не се забелязвали. А сега Попи е в кувьоз. Меган… не знам. Има вид на прегазена от валяк. Като в анимационните филмчета — и сега не може да се изправи. Между нас казано, все си мислех, че ще се зарадва повече. Че ще бъде по-щастлива…
— Все още свиква — повтори Паоло. Не можеше да проумее една жена да роди и да не е най-щастливата жена на света. Той помаха на барманката. — Може ли да ни донесете още две бири?
— Но какво очаквах аз? — каза Кърк. — Ние не сме като теб и съпругата ти. Не сме близки. Меган почти не ме познава.