Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
Вече няколко дни сенките като че ли се обръщаха към него. А той все не се решаваше да влезе в разговор с тях.
„Утре“ — помисли си Олег.
3
На другия ден сутринта той се запъти към плажа с твърдото намерение да зададе на сянката някакъв въпрос. Разстла чаршафа си на оранжеви „омове“ до една преобърната лодка и седна с гръб към слънцето. Когато мислите в главата му се поуталожиха, Олег отмести поглед от лодката към пясъка, където вече го очакваше сянката.
Пред него стоеше странно същество с широк таз, чиито рамене стремително се смаляваха и завършваха с малка ръбеста глава. Олег го гледа съсредоточено почти половин час, но нищо интересно или необичайно не се случваше. Вярно, от време на време започваше да му се струва, че сянката се извисява над него — сякаш беше огромна, нагрята от слънцето до трепкащ силует статуя от тъмен камък, до която той е допълзял през пустинята.
Скоро разбра, че при желание може да задържи това възприятие. Започна да му се струва, че се намира в подножието на статуята и я вижда в същия ракурс, в какъвто мравката вижда надвиснал над нея човек. За миг си спомни за древните богове, на които някога човечеството се е кланяло — сигурно са били точно такива.
„Въпрос — сети се той, — да задам въпрос…“
Олег няколко секунди се рови из разнородната умствена плява, тутакси напълнила главата му. Кой знае защо му се струваше, че въпросът трябва да е сериозен.
„Какво ме чака?“ — формулира накрая той.
В първата секунда-две нищо не се случи, а после вляво от статуята изникна скала от същия тъмен камък и бавно се стовари отгоре й, като погреба под себе си каменния исполин. Всичко стана в пълна тишина, като по време на епична катастрофа, когато разстоянието до наблюдаваните обекти е твърде голямо за звуковите вълни.
След това вече беше невъзможно да си представя статуята — а щом тя изчезна, Олег видя сенките на две тлъсти лелки, които вървяха зад гърба му по плажа. Женски глас каза на руски:
— Струва ми се, че имам язва. Тази сутрин се събуждам и ей тука ми тежи…
Една от сенките прокара ръка по средната част на тялото си.
— Защо непременно язва — разсъдливо рече втората, — може да е от тяхната масала. Тук масалата е такава, че никаква язва не ти трябва…
Олег не се сдържа, извърна глава и погледна отминаващите жени. Те приличаха на нискобюджетно представление в куклен театър: все едно някой беше взел две презрели круши и шаваше с отекли пръсти под тях, за да изобрази крака.
„Какво означава този отговор? — помисли си той. — Язва ли ще получа? Впрочем това нали не го каза сянката, а лелката… Не. Смисълът явно е в това, че едната сянка се вряза в другата и те се сляха в едно цяло така, че се изгуби всяка представа за индивидуалност… Сливане с първопричината? Среща с Бога? Или… Хм… Среща с жена?“
Това наистина беше актуално — и при всички случаи по-хубаво от язва. Последната любов на Олег си отиде преди около два месеца.
Девойката Катя изглеждаше съвсем добре, пушеше трева и слушаше групата The Third Man — преживял много несгоди женски глас, който пееше на английски как няма ни днес, ни утре, а само вечност сега и още нещо за Говинда (Катя даже беше наясно, че това е аспект на Кришна, който пасе крави, със същия корен като думата „говеждо“). Тя също така се интересуваше от книгите на Ошо и от йога, но в края на краищата се отказа да използва съвместно половия акт като символ на цялостното преживяване на битието и отиде да живее с един зъболекар азербайджанец.
Олег забеляза, че е потънал в неприятни спомени и се по-стара набързо да ги пропъди. Засега опитът за общуване със сянката се развиваше незадоволително.
„Ако това е указание — помисли си той, — значи и за него мога да попитам сянката. Защото за всичко трябва да питам само нея… И така, това указание ли е? Среща с Бога? Среща с жена? Какво е това?“
Олег направи нов опит да се съсредоточи, но концентрацията му беше нарушена и колкото и да се взираше, не успяваше да види на мястото на сянката трепереща от горещината статуя. Може би причината беше, че слънцето вече грееше високо в небето и сянката бе изгубила сутрешната си треперливост — сега стоеше по-встрани, беше се скъсила и сгъстила. Хрумна му, че сега тя прилича на огромна стрелка на часовник.
Тази стрелка сочеше синя постройка с керемиден покрив. От плажа се виждаше само ъгълът й в една пролука между палмите.
„Така — помисли си с облекчение Олег, — по-ясен знак от това просто не може да има… Трябва да отида да погледна.“