Половин война

Ръмеше, когато стигна до строения от елфи кей на Бейлова крепост. Ситният ръмеж обвиваше света в сива пелена, придавайки му мрачен като настроението на Кол вид. Полепваше по кожената наметка на раменете на застаналия на рулевата платформа Рълф. Полепваше по косите и сериозните лица на гребците, които товареха провизиите на кораба. Прииска му се Фрор да беше тук, или Досдувой, но екипажът, с които беше пропътувал дългия път по широката „Божествена“, се бе пръснал като листа по вятър. Това бяха нови хора, които почти не познаваше.

— Защо такова траурно изражение, гълъбчето ми? — Скифър измъкна ръка изпод наметалото си и зарови с един дълъг показалец в носа си. — Не каза ли навремето, че искаш да видиш магия?

— Да, а ти ми каза, че съм млад и необуздан, че магията крие огромни рискове и идва на ужасна цена, че трябва да се моля на всички богове, които знам, никога да не видя магия.

— Хм. — Тя повдигна вежди и огледа внимателно находката на върха на показалеца си, после я направи на топче и го изстреля към корабите, полюшващи се в пристанището, тези на Удил, Горм и Яркия Йълинг. — Как мрачно съм го казала. И ти моли ли се?

— Очевидно недостатъчно. — Кол извърна очи настрани към Скифър. — Каза също, че знаеш достатъчно магия, че да сътвориш куп неприятности, но недостатъчно, че да направиш нещо добро.

— Война е. Дошла съм да творя неприятности.

— Много успокоително, няма що.

— Не е.

— Къде си я учила тази магия?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога и не искам.

Кол въздъхна. С всеки следващ отговор сякаш знаеше по-малко.