Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— А! Ще излизате ли, мис Кентън?
— Така смятам, мистър Стивънс.
Може би видът ми е бил леко изненадан, защото тя продължи:
— Сигурно си спомняте, мистър Стивънс, че обсъждахме този въпрос преди две седмици.
— Да, разбира се, мис Кентън. Извинете, просто за момент бях забравил.
— Нещо не е наред ли, мистър Стивънс?
— Напротив, мис Кентън. Очакваме гости, но вашето присъствие едва ли ще ни е необходимо.
— Мисля, че още преди две седмици се бяхме споразумели да изляза тази вечер, мистър Стивънс.
— Да, мис Кентън. Наистина моля да ме извините.
Тръгнах си, ала бях спрян до вратата от думите й.
— Мистър Стивънс, държа да ви кажа нещо.
— Да, мис Кентън?
— Отнася се за моя познат. С когото ми предстои да се срещна.
— Да, мис Кентън.
— Помоли ме да се омъжа за него. Смятам, че имате право да го знаете.
— Действително, мис Кентън. Това е много интересно.
— Все още обмислям въпроса.
— Разбира се.
За миг тя погледна надолу към ръцете си, но почти веднага отново вдигна очи към мен.
— Моят познат трябва да започне нова работа на Западното крайбрежие от следващия месец.
— Да, разбирам.
— Та, пак повтарям, мистър Стивънс, аз все още обмислям въпроса. Обаче реших, че съм задължена да ви информирам за положението.
— Много съм ви благодарен, мис Кентън. Искрено се надявам, че ще прекарате приятно тази вечер. А сега моля да ме извините.
Може би двайсетина минути по-късно срещнах мис Кентън, този път, докато се занимавах с подготовката на вечерята. Всъщност аз се изкачвах по черното стълбище, понесъл препълнена табла за сервиране, когато чух яростен шум от стъпки по дъсчения под зад себе си. Обърнах се и видях мис Кентън, която гневно ме гледаше от долната площадка.
— Мистър Стивънс, да разбирам ли, че желаете да остана на работа тази вечер?
— Съвсем не, мис Кентън. Както отбелязахте, вие наистина ме бяхте уведомили преди известно време.
— Но явно излизането ми никак не ви е приятно.
— Напротив, мис Кентън.
— Нима си въобразявате, че като вдигате такава патърдия в кухнята и трополите напред-назад пред стаята ми, ще ме накарате да променя решението си?
— Мис Кентън, незначителното напрежение в кухнята се създаде единствено поради пристигането на мистър Кардинал в последния момент. Няма никаква причина, която да попречи на излизането ви.
— Възнамерявам да изляза със или без вашата благословия, мистър Стивънс, и държа да го заявя най-категорично. Предупредила съм ви преди няколко седмици.
— Разбира се, мис Кентън. И още веднъж ви пожелавам много приятна вечер.
По време на вечерята между двамата господа се възцари странна атмосфера. На моменти те дълго се хранеха в мълчание, като негова светлост изглеждаше някъде далеч. В един миг мистър Кардинал попита:
— Нещо специално ли има тази вечер, сър?
— А?
— Гостите ви… Специални ли са?
— Опасявам се, че не мога да ти кажа, момчето ми. Строго секретно.
— О, боже! Предполагам, това означава, че аз не бива да участвам.
— Да участваш в какво, момчето ми?
— В онова, което ще се състои тази вечер.
— О, въобще няма да ти е интересно. Във всеки случай всичко е във висока степен секретно. Не мога да допусна човек като теб да се мотае наоколо. О не, изобщо няма да стане.
— О, боже! Това наистина звучи много специално.
Мистър Кардинал гледаше негова светлост умолително, но той просто продължи да се храни, без да отрони нито дума повече.
После двамата се оттеглиха в пушалнята на портвайн и пури. Докато разтребвах трапезарията и подготвях гостната за вечерните посетители, многократно ми се налагаше да минавам покрай вратата на пушалнята. При това положение нямаше начин да не забележа как, за разлика от спокойната атмосфера по време на вечерята, сега разговорът между тях бе станал доста напрегнат. Четвърт час по-късно вече оттам долитаха гневни гласове. Разбира се, не съм се спирал да ги слушам, ала не можех да не чуя виковете на негова светлост: „Но това не е твоя работа, момчето ми! Това не е твоя работа!“
Бях в трапезарията, когато най-сетне господата излязоха. Изглеждаха поуспокоени и единствените думи, които долових, докато прекосяваха преддверието, бяха на лорд Дарлингтън: „Помни, момчето ми, че ти се доверявам.“ На което мистър Кардинал раздразнено промърмори: „Да, да, имате честната ми дума.“ После стъпките им се разделиха. Негова светлост тръгна към кабинета, а младежът — към библиотеката.