Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— А, да, напълно в стила на Хари Смит. Както сигурно сте се досетили, всичко това, разбира се, са глупости. Хари постоянно обикаля и се опитва да обработва хората по най-различни проблеми, истината обаче е, че те предпочитат да бъдат оставени на мира.
Помълчахме малко, после аз се осмелих да попитам:
— Извинете, сър, в такъв случай мога ли да смятам, че мистър Смит се възприема като комична фигура от останалите?
— Хм, това е доста силно казано. Хората тук действително притежават някакво политическо съзнание. Чувстват, че са длъжни активно да реагират за разни неуредици, точно както Хари ги подтиква. Но в действителност не се отличават по нищо от хората където и да било. Искат спокоен живот. Хари има много идеи как да се промени това и онова, ала никой в селото не ще безредици, дори това да е в тяхна полза. Хората искат да бъдат оставени на мира да изживеят живота си. Не желаят да ги безпокоят с този или онзи проблем.
Бях изненадан от отвращението, прозвучало в тона на доктора. Той обаче бързо се осъзна, засмя се и смени темата:
— От вашата страна има чудесен изглед към селото.
И наистина под нас се беше открила панорама към селото. Сутрешното слънце го правеше да изглежда по-бляскаво, но иначе видът му не се различаваше съществено от онзи, който бях съзрял във вечерния здрач. Затова предположих, че не сме далече от мястото, където бях оставил форда.
— Мистър Смит очевидно смята — казах, — че достойнството се крепи върху такива неща. Да си изработваш собствено мнение и подобни.
— А, да, достойнството. Бях забравил. Значи Хари се е мъчил да дава философски дефиниции. Божичко! Сигурно е наговорил куп глупости.
— Изводите му не бяха такива, че непременно да се съглася с тях, сър.
Доктор Карлайл кимна, имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.
— Мистър Стивънс — по едно време се обади той, — когато за пръв път дойдох тук, аз бях заклет социалист. Вярвах, че всички трябва да бъдат равни и така нататък. Беше в четирийсет и девета. Социализмът трябваше да позволи на хората да живеят с достойнство. В това вярвах, като дойдох тук. Съжалявам, не е нужно да слушате всички тези щуротии. — Погледна ме весело. — Ами вие, друже?
— Извинете, сър?
— Вие какво мислите за достойнството?
Не мога да не призная, че този директен въпрос определено ме свари неподготвен.
— Не е лесно да се обясни с няколко думи, сър — рекох.
— Но подозирам, че се свежда до това да не се събличаш гол пред хората.
— Извинявайте. Кое се свежда?
— Достойнството, сър.
— Аха. — Докторът кимна, изглеждаше леко объркан. После каза: — Този път трябва вече да ви е познат. Може би на дневна светлина е по-различен. А, онова там ли е колата? Мили боже, каква красота!
Доктор Карлайл спря точно зад форда, слезе и възкликна отново: „Мили боже, каква красота!“ В следващия момент вече беше извадил фуния и тубата с бензина и най-любезно ми помагаше да го изсипем в резервоара. Всичките ми опасения за някаква по-сериозна повреда се стопиха в мига, в който завъртях ключа и двигателят бодро замърка. След това благодарих на доктор Карлайл и двамата се сбогувахме, макар че повече от миля трябваше да следвам роувъра му по стръмния хълм, докато най-сетне пътищата ни се разделиха.
Някъде около девет часа пресякох границата с Корнуол. Това беше цели три часа, преди да се излее дъждът, и облаците все още бяха сребристобели. Между другото много от гледките, които видях тази сутрин, бяха сред най-забележителното от всичко срещано дотук. За съжаление не можех да им отделям полагащото им се внимание, защото, ще го заявя направо, бях изцяло погълнат от мисълта, че — ако изключим някое непредвидено усложнение — отново щях да видя мис Кентън още преди денят да е превалил. Така че, докато шофирах сред обширни открити поля, без в продължение на мили да срещна човек или превозно средство, или пък преминавах през прелестни селца, често не по-големи от няколко скупчени каменни къщурки, пак се улових, че потъвам в спомените от миналото. Ето и сега, както си седя тук в Литъл Комптън, в трапезарията на този приятен хотел, и имам малко свободно време на разположение, аз гледам как дъждът плющи по плочника на селския площад, но не мога да отклоня мислите си в друга посока.
Един определен спомен ме занимава цяла сутрин, или по-скоро само отделен фрагмент от него, един момент, който по някаква причина е съвсем жив в паметта ми дори след толкова години. Виждам се как стоя сам в задния коридор пред затворената врата на стаята на мис Кентън. Не бях точно с лице към нея, а леко извърнат и потънал в нерешителност дали да почукам, или не, защото в този миг бях поразен от мисълта, че зад същата тази врата, само на няколко метра от мен, мис Кентън плаче. Както казах, мигът е останал дълбоко врязан в паметта ми, както и споменът за особеното чувство, което усетих, че се заражда в мен, докато плахо пристъпвах пред стаята й. За съжаление изобщо не съм сигурен каква беше причината, която ме бе накарала да стоя така в задния коридор. Струва ми се, че по-рано, в опитите си да избистря този спомен, може би съм споменал, че това се е случило в първите минути след като мис Кентън прочете съобщението за смъртта на леля си; искам да кажа, случаят, когато я бях оставил насаме със скръбта й и чак после в коридора осъзнах, че не съм й поднесъл съболезнованията си. Сега обаче, след много размисъл, стигам до извода, че съм се пообъркал; че събитието, за което говоря, стана през една вечер, най-малкото няколко месеца след смъртта на лелята на мис Кентън — всъщност беше същата вечер, когато младият мистър Кардинал съвсем неочаквано се появи в Дарлингтън Хол.