Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Бащата на мистър Кардинал, сър Дейвид Кардинал, беше стар и много близък приятел и колега на лорд Дарлингтън, но три или четири години преди случая, за който ще разкажа, трагично бе загинал при езда. Междувременно младият мистър Кардинал беше започнал да си извоюва име на журналист, чиято сила бе в остроумните коментари на международните събития. Явно творбите му рядко бяха по вкуса на лорд Дарлингтън и аз си спомням колко пъти негова светлост е вдигал очи от вестника и казвал нещо от рода на: „Младият Реджи отново е надраскал куп глупости. Добре че баща му не е жив да ги прочете.“ Но коментарите на мистър Кардинал съвсем не му пречеха често да гостува в Дарлингтън Хол; и действително господарят ми никога не забравяше, че младежът е негов кръщелник, и винаги го приемаше като роднина. В същото време мистър Кардинал нямаше навика да се появява на вечеря, без предварително да е уведомил, затова бях малко изненадан, когато онази вечер отворих вратата и го заварих да стои отпред, прегърнал куфарчето си с две ръце.
— О, здравей, Стивънс, как си? — каза той. — Тази вечер нещата ми се пообъркаха, та си помислих дали лорд Дарлингтън няма да ме приюти за през нощта.
— Приятно ми е, че ви виждам отново, сър. Ще съобщя на негова светлост, че сте тук.
— Намерението ми беше да пренощувам у мистър Роулънд, ала очевидно е станало недоразумение, защото те са заминали някъде. Надявам се, че моментът не е неудобен за посещения. Искам да кажа, няма нищо специално тази вечер, нали?
— Мисля, че негова светлост очаква някакви господа след вечеря, сър.
— А, това вече е лош късмет. Несъмнено съм избрал неподходяща вечер. Май ще е най-добре да не надигам много глава. И без това имам да довършвам някои работи. — Мистър Кардинал посочи куфарчето си.
— Ще кажа на негова светлост, че сте тук, сър. Дошли сте тъкмо навреме, за да вечеряте заедно.
— Страхотно, точно на това се надявах. Само че надали мисис Мортимър ще бъде особено щастлива от присъствието ми.
Оставих младежа в гостната и отидох в кабинета, където заварих господаря си вглъбен в някакви книжа. След като го уведомих за мистър Кардинал, на лицето му се изписа гримаса на раздразнение. После се облегна назад в стола си, сякаш се опитваше да разреши нещо.
— Съобщи на мистър Кардинал, че скоро ще сляза — най-сетне изрече той. — Известно време може да се забавлява и сам.
Когато отново се върнах в гостната, видях младия човек неспокойно да крачи из стаята и да изучава предмети, които би трябвало отдавна да са му познати. Предадох му съобщението на лорд Дарлингтън и го попитах какво да му донеса за пиене.
— О, засега само чай, Стивънс. Кого очаква негова светлост?
— Съжалявам, сър, но се боя, че не мога да ви помогна.
— Никаква идея ли нямаш?
— Съжалявам, сър.
— Хм, интересно. Е, както и да е. По-добре да се сниша тази вечер.
Спомням си, че малко след разговора ни слязох до стаята на мис Кентън. Тя седеше край масата, макар че пред нея нямаше нищо и ръцете й бяха празни. Всъщност в позата й имаше нещо, което подсказваше, че е седяла така доста време.
— Мистър Кардинал е тук, мис Кентън — казах. — Тази вечер ще се нуждае от обичайната си стая.
— Много добре, мистър Стивънс. Ще се погрижа за това, преди да изляза.