Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Двайсет и четвърта глава
На това трябваше да се сложи край.
„Да се срещнем — беше прошепнал Джеймс Рийд на минаване покрай Джон Снайдър. — В осем часа, в тополовата горичка долу до потока.“
Искаше му се да може да остане със семейството си след вечеря, да прочете някоя приказка на децата на светлината на огъня, докато Маргарет кърпи дрехи, а Илайза Уилямс търка чиниите. Това беше подигравка на съдбата, като се има предвид колко много вечери беше седял на масата за вечеря на семейството си в Спрингфийлд и си беше мечтал да може да се измъкне, за да се срещне с Едуард Макгий.
Но той трябваше да се справи със Снайдър и не биваше да го отлага повече.
Не беше забравил съвета, който му беше дал той последния път, когато се бяха срещнали насаме — „не забравяй какъв човек съм“. Под обвивката на цивилизовано човешко същество Джон Снайдър беше див звяр, а Рийд като истински глупак му беше дал властта да го унищожи. Рийд почти не издържаше да стои вече в присъствието на Снайдър, от страх какво може да направи. И ако това пътуване се беше превърнало в пътешествие през ада, случките със Снайдър го задълбочаваха — като някакво наказание, което по необяснима причина сам си беше наложил.
В осем без четвърт той целуна едно по едно децата по главите и им пожела лека нощ. Каза на жена си, че трябва да говори за някаква дреболия със семейство Брийн; знаеше, че тя изпитва особено силна неприязън към тях, така че нямаше вероятност да го разпитва за какво са говорили, когато се върне. След като се отдалечи от фургоните, той извади носната си кърпа и отри потта от челото си. Веднъж, два пъти, три пъти. Спря се, преди да прекали — в последно време беше забелязал, че косата му бе започнала да оредява на челото от този навик.
Но за всеки случай избърса три пъти и устата си.
Не биваше да целува децата, не и с тази мръсна уста. Беше твърде нечист. А те бяха невинни. Единственото хубаво и чисто нещо в живота му. Не ги заслужаваше.
Пристигна на уреченото място много преди Снайдър и го видя отдалеч, докато се спускаше по склона с широки крачки, без да бърза, както му беше обичай. На хоризонта се виждаше блестяща ивица от оранжево и жълто, която се разтваряше в гъста, нощна чернота. Снайдър се закова пред Рийд.
Но когато протегна ръце към него, Рийд отстъпи крачка назад. Беше разиграл тази сцена в главата си поне сто пъти, но никога не беше отивал по-далеч от този миг.
— Не — рече той.
Щеше да се наложи да импровизира в движение.
— Чуй ме. Дойдох да ти кажа, че всичко между нас свърши. Трябва да му се сложи край.
Снайдър отново протегна ръце, този път по-агресивно.
— И защо си мислиш, че ти определяш това? Ще свърши, когато аз кажа.
Рийд успя да се отдръпне за втори път.
— Слушай ме. Сериозно ти говоря. Вече няма да правя това.
Лицето на Снайдър се изкриви от грозна усмивка. Вече беше ядосан.
— Бях нещастен и търсех начин да избягам от себе си — продължи Рийд. — Но вече не разполагам с този лукс. Трябва да играя ролята, която ми е отредена. Хората все още разчитат на мен — или поне някои от тях. А ако ги предам, какво ще стане с кервана? Те имат нужда от мен.
— Имаш доста високо мнение за себе си — отбеляза Снайдър и тежко пристъпи срещу Рийд. — Аз мога да им разкажа за теб, да им кажа какво ми даваш да ти правя. Да им кажа, че молиш за него и си го искаш.
Рийд се опита да преглътне, но откри, че не може да го направи.
— Така ще замесиш и себе си — успя да отвърне накрая той.
Но вече не беше сигурен дали Снайдър изобщо го е грижа за това. Прилоша му — как изобщо си беше позволил да стане жертва на човек като Снайдър? Как е било възможно да го пожелае толкова силно?
Как беше възможно все още да го желае? Масивните му силни рамене. Миговете на груба, сурова, трескава забрава.
— Няма значение какво съм направил — рече Снайдър. — Извратеният не съм аз.
— Някои от мъжете няма да мислят така, можеш да се обзаложиш, че е така. Никога повече няма да те погледнат по същия начин.
— Ами жена ти? — попита го Снайдър.
По лицето му се четеше чиста, злобна радост.
— Как си мислиш, че ще те погледне тя, след като ѝ разкажа какво си правил на колене и как си молил за още?
Той се разсмя, когато лицето на Рийд се изкриви.
— Няма да посмееш да го направиш — каза Рийд.
Светът пред очите му се въртеше от страх. Чувстваше се като в сън, като в сюрреалистичен трескав кошмар.
— Не ти стиска — добави той.
Снайдър го удари в лицето. Ударът беше толкова силен, че Рийд едва не изгуби съзнание. В следващия миг бе проснат вече на земята. Снайдър го възседна през гърдите. Болката беше истинско облекчение — откъсна го от лепкавата, тревожна жега на мислите му и го върна в настоящия момент. Той задавено си пое дъх. Следващият удар заби тила му в пясъка под главата му. Тежестта на Снайдър го смазваше. „Ще ме убие“, осъзна Рийд. Беше му трудно да възприеме тази мисъл дори в момента, в който това се случваше наистина.