Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Пристъпих крачка напред. Пламъкът на близката свещ трепна.
Обърнах се към каменния олтар в една ниша в отсрещния край на храма. Пред него, от двете страни, горяха черни свещи. Няколко други — сребристи и по-малки — бяха поставени върху каменната му плоча. Загледах се в изобразеното там.
— Прилича на теб — отбеляза Глейт.
— Мислех си, че твоите очи не могат да регистрират двуизмерните изображения.
— Живях доста време в музея. Защо им е притрябвало да крият образа ти в някакъв таен храм?
Тръгнах към нишата, вперил поглед в картината.
— Не съм аз — казах. — Това е баща ми — Коруин Амбърски…
Пред портрета, в тънка вазичка, бе поставена сребърна роза. Не можех да преценя дали е истинска, или е създадена по магически път.
До нея бе положен Грейсуондир, с острие, леко изтеглено от ножницата. Почувствах, че точно това оръжие е истинското, а мечът, който бях видял в ръцете на духа на баща ми, е само негова реконструкция.
Протегнах се, хванах дръжката и измъкнах меча от ножницата.
Мигом ме облада усещане за сила. Размахах меча, застанах в гард, пристъпих напред, атакувах… Ненадейно Колелцето оживя, оживя и паяжината от сили. Погледнах го, тръснах глава и дойдох на себе си.
— … а това е мечът на баща ми — допълних, прибрах го в ножницата и го оставих — макар и неохотно — върху олтара.
Отстъпих назад, а Глейт ме попита:
— Това важно ли е?
— Много — казах аз.
После пътят ме сграбчи отново и ме пренесе на върха на дървото.
— А ссега какво, Госссподарю Мерлин?
— Трябва да обядвам с майка си.
— Тогава по-добре ме оссстави тук.
— Мога да те върна във вазата.
— Не. Не бях се увивала около дърво от досссста време. Тук ссси ми е добре.
Протегнах ръка и Глейт се проточи към близкия клон.
— Уссспех, Мерлин. Посссети ме пак.
Смъкнах се от дървото, пооправих панталоните си и закрачих забързано по коридора.
След два завоя се озовах до един път към главната приемна и реших, че няма да е зле да се възползвам от него. Изникнах на няколко крачки от масивна камина, в която се преплитаха високи пламъци, и се завъртях, за да огледам просторното помещение. Опитах се да си придам вид на човек, пристигнал преди доста време.
Бях сам. Това леко ме озадачи — при толкова буйно накладен огън в камината. Оправих си ризата, изтупах праха от дрехите си и прекарах набързо гребена през косата си. Тъкмо се бях заел да проверя щателно състоянието на ноктите си, когато усетих леко раздвижване на върха на просторното стълбище вляво.
Тя беше вихрушка в сърцевината на триметрова кула. В центъра й танцуваха пращящи мълнии. По стълбите се посипаха късчета лед. Парапетът се вледеняваше при докосването й. Моята майка. Май ме забеляза в мига, в който я забелязах и аз, защото тутакси спря, кривна към стълбището и заслиза.
Видът й се променяше неусетно почти с всяка крачка. Отказах се от няколкото малки промени, с които бях започнал преобразяването си, още щом отгатнах намерението й. Бях се захванал с него в мига, в който я мярнах. Тя вероятно бе постъпила по същия начин. Не ми се вярваше да го е направила, за да се пошегува. Не би било в неин стил.
Преображението на майка ми завърши точно при последното стъпало и тя се превърна в прекрасна жена, облечена с черни панталони и червена риза с навити ръкави. Погледна ме, усмихна се, дойде към мен и ме прегърна.
Би било глупаво от моя страна да промърморя, че съм смятал да се преобразя, но съм забравил, както и да направя каквато и да било забележка от сорта.
Дара леко ме отблъсна, плъзна поглед по дрехите ми и поклати глава.
— Че си спал с дрехите си, е очевидно. Не знам само какво си тренирал с тях и дали преди, или след спането.
— Виновен съм — признах си аз. — Спрях да се порадвам на гледката край пътя и тутакси ме връхлетяха неприятности.
— Затова ли закъсня?
— Не. Закъснях, защото се отбих в галерията и се забавих там повече, отколкото възнамерявах. Освен това не съм чак толкова закъснял.