Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Грайл служи все така вярно на чичо ми Сухай. Какво е станало с Кергма?
— Не знам. Толкова време мина.
Притиснах я към тялото си, за да я стопля.
— Благодаря ти, че си прекарала голямата си дрямка тук, само за да можеш да ме видиш отново…
— Има още нещо, приятелю.
— Още нещо? Какво е то, Глейт? Кажи ми?
— Нещо, което иссскам да ти покажа. Тръгни натам.
И Глейт посочи с глава към мястото, където коридорът се разширяваше. Аз бездруго смятах да продължа натам. Усещах как тялото й вибрира едва доловимо и чувах лекия мъркащ звук, който тя издава понякога.
Изведнъж змията замръзна, а главата й се люшна и щръкна във въздуха.
— Какво има? — попитах аз.
— Мишка — каза тя. — Мишчица. Трябва да половувам, след като ти покажа нещото. Закуссска…
— Ако искаш първо хапни, а аз ще изчакам.
— Не, Мерлин. Не трябва да закъсссняваш за онова, което те е довело тук. Усещам нещо ссстранно във въздуха. Някаква тревожна тръпка…
Навлязохме в широка, висока и естествено осветена част на галерията. Наблизо имаше четири разположени несиметрично статуи от бронз и мед.
— Нататък — каза Глейт. — Не тук.
Завих вдясно при следващия ъгъл и после продължих напред. Не след дълго стигнахме до нов експонат, който приличаше на метална гора.
— По-бавно. По-бавно, малко демонче.
Спрях и огледах дърветата — ярки, лъскави, мрачни, матови. Желязо, алуминий, бронз. Впечатляващо. Когато преди години бях минал за последен път оттук, гората я нямаше. В това естествено нямаше нищо странно. Вече бях забелязал цял куп други промени.
— Сега. Тук. Обърни се. Върни се назад.
Навлязох сред металните дървета.
— Свий вдясно. Онова високото.
Спрях пред гравирания дънер на най-високото дърво вдясно от мен.
— Това ли?
— Да. Изпълзи… нагоре… моля те.
— Искаш да кажеш да се покатеря?
— Да.
— Добре.
Едно от хубавите неща на стилизираните дървета — или поне на това стилизирано дърво — е, че са доста удобни за катерене. Хванах се за една от спираловидните му издатини и се набрах на ръце, после намерих опора за крака си и се надигнах още по-нагоре.
По-високо. Още по-високо. Когато стигнах на около четири метра от пода, спрях.
— И какво да правя сега?
— Изкачи се още по-нагоре.
— Защо?
— Ссскоро. Ссскоро ще разбереш.
Изкачих се на половин метър по-нагоре и го почувствах. Не толкова като гъдел, колкото като някакъв натиск. Обикновено усещам гъдел, когато пътят води към някое опасно място.
— Там има някакъв път — казах аз.
— Да. Бях се навила около един от клоните на сссиньото дърво, когато дойде един Майстор на Сенките и отвори пътя. Ссслед това го убиха.
— Значи пътят сигурно води на някое много важно място.
— И аз така мисссля, макар да не сссе оправям много добре в проблемите на хората.
— Минавала ли си през него?
— Да.
— Значи е безопасен?
— Да.
— Добре.
Изкачих се още по-високо, преодолявайки съпротивата на пътя. Накрая прибрах краката си към тялото и го оставих да ме погълне.
Протегнах ръце напред, за да се предпазя от неприятни изненади. Но всичко мина гладко. Подът беше украсен в черно, сребърно, сиво и бяло. Вдясно се виждаше някаква геометрична конструкция, а вляво — символът на Тунела на Хаоса.
Погледнах надолу само за миг и възкликнах:
— Боже Господи!
— Нали бях права? Важно е, нали? — каза Глейт.
— Важно е — отвърнах аз.
Глава 6
Из целия храм бяха пръснати свещи — повечето високи колкото мен и дебели колкото кръста ми. Някои бяха сребристи, други сиви. Имаше и по няколко бели и черни. Бяха подредени изкусно на различни нива: върху дървени пейки, върху первази, по пода. Все пак основното осветление не идваше от тях. От тавана се спускаха ярки лъчи и отначало реших, че това е дневна светлина. Но когато се вгледах по-внимателно, за да преценя височината на свода, забелязах, че помещението е озарено от голям синьо-бял глобус, придържан от решетка от тъмен метал.