Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Здравей — каза Коруин. — Искам да ти представя сина и племенника си — Мерлин и Риналдо, макар че с Мерлин сте се срещали и преди. Риналдо има проблем.
Последва дълго мълчание. После баща ми каза: „Да, точно така“, след това: „Наистина ли мислиш така?“, и накрая: „Добре. Разбира се, че ще им кажа.“
Коруин се протегна, въздъхна и се отдалечи на няколко крачки от ръба на Лабиринта. После протегна ръцете си и ги сложи върху рамената ни.
— Момчета — каза той. — Разполагам с нещо като отговор. Но той означава, че ще ни се наложи да преминем по Лабиринта, макар и по различни причини.
— Аз ще се включа — каза Люк. — Каква е моята причина?
— Той ще те осинови — отвърна му Коруин. — И ще поддържа съществуването ти, както поддържа и моето. Но за това си има и цена. Наближава времето, когато той ще поиска от нас да го охраняваме непрекъснато. Тогава ще си помагаме взаимно.
— Звучи ми съвсем приемливо — отбеляза Люк. — Това място изглежда доста спокойно. Освен това и през ум не ми минава да ходя до Кашфа, за да сваля своя първообраз от трона.
— Добре. Аз ще водя, а ти се дръж за рамото ми, за да избегнем неприятните изненади. Мерлин, ти ще тръгнеш последен и ще се хванеш за Люк по същия начин. Съгласен ли си?
— Дадено — казах. — Да вървим.
Коруин отиде до мястото, откъдето започваше плетеницата, а ние го последвахме. Още преди баща ми да направи първата си крачка, Люк сложи ръка на рамото му. Скоро и тримата се озовахме върху Лабиринта и започнахме познатата „разходка по ръба“. Въпреки че искрите се надигаха все така заплашително, сега всичко ми се стори по-леко, може би защото за пръв път ме водеха.
Картини на алеи, украсени с шпалир от древни кестени, завладяха мислите ми при Първия Воал. Искрите вече се издигаха доста нависоко, а силите на Лабиринта бушуваха наоколо, проникваха в тялото и съзнанието ми. Припомних си годините в колежа и най-големите си успехи на лекоатлетическата писта. Съпротивлението продължаваше да расте и ние се огънахме под неговия напор. За пореден път заложих по-скоро на волята, отколкото на физиката си. Усетих как косата ми се изправя и как енергийните течения пронизват тялото ми. И все пак усещането нямаше нищо общо с влудяващата непоследователност на Логрус или с плашещата безбрежност на Лабиринта в Амбър. Чувствах се така, сякаш съм проникнал в нечие добронамерено съзнание и го кръстосвам надлъж и шир. Като че ли нещо ме окуражаваше да направя всяка следваща крачка, да преодолея още една крива, още един завой, чак до самия край на изпитанието. Съпротивлението нарастваше непрекъснато, а искрите се издигаха все по-високо. Борехме се заедно за всеки милиметър. Напредвахме — пламнали живи факли… Проникването през Втория Воал беше истинско изпитание на силите и духа ни. Последва малко по-лек участък и отново ме заляха окуражаващи и плашещи видения от миналото ми.
Вървяхме все напред. Едно, две… три. Почувствах, че ако успея да направя следващите десет крачки, всичко ще приключи успешно. Четири… Тялото ми се обливаше в пот. Пет. Съпротивлението беше ужасяващо. Всяка следваща крачка беше равносилна на стометров спринт. Дробовете ми се издуваха като ковашки мехове. Шест. Искрите достигнаха до лицето ми, извисиха се до очите ми и ме погълнаха изцяло. Почувствах се като неугасим син пламък, който трябва да прегори пътя си през блок от черен мрамор. Пламъкът се притискаше и притискаше, но камъкът оставаше непроменен. Това можеше да продължи вечно. А може би вече бе изминала цяла вечност? Седем. Образите се изпариха. Не остана и следа от спомените ми. Дори същността ми се превърна в бяло петно. Вече бях просто оголено кълбо от воля. Бях усилие и движение срещу течението. Осем… Вече не усещах тялото си. Времето се превърна в далечна и странна идея. Усилието престана да бъде усилие, превърна се в тласък, в огромен ледник, носещ се сред ледените води. Девет. Не остана нищо освен движението — необхватно и непрестанно…
Десет.
Последва отпускане. Малко преди центъра отново щеше да стане трудно, но аз вече знаех, че успешният изход е предопределен. Някакво тихо, бавно подобие на мелодия ме подхвана приятелски и ми помогна да преодолея Последния Воал, като при последната крачка се преля в „Керван“.
И ето ни в центъра, смълчани, дишащи тежко. Не бях съвсем сигурен какво точно съм постигнал току-що. Усещах, че това ми е помогнало в известен смисъл да опозная баща си. Над Лабиринта и из цялата равнина все още се носеха пухкавите валма на мъглата.