Нощна сянка [bg]

Кралският пратеник изтупа праха от ръкавиците си и се взря в навъсеното небе.

— Но това не е краят, Ранулф. О, не! Хората имат душа, която продължава да живее и да жадува за вечната светлина. Кръвта си остава кръв и крещи за справедливост към Бога. Затова сме тук, където границата между видимото и невидимото става все по-тънка.

Ранулф погледна мрачно господаря си и посочи наоколо.

— Това ли е Божията справедливост, сър Хю?

— Не, Ранулф, не е. Това обаче е началото. А справедливостта ще възтържествува, когато и където Бог реши. Бъди сигурен, че Господ вижда всичко и от погледа му не убягва нито една пролята сълза, нито едно оскърбено дете, нито една покрусена жена и нито един мъж, с когото са се отнесли зле. Когато прецени, Бог слага край на всичко лошо, служейки си с нас, Ранулф. Държи ни близо до десницата Си и ни използва по неведомите Си пътища — рече Корбет и нахлупи качулката си още по-ниско. — Трябва да използваме разума си и дарбите, които Той ни е дал. Така че огледай се, Ранулф, и ми кажи какво липсва тук.

Спътникът му се озърна, а после сведе поглед към парчетата почерняло дърво и сивата пепел.

— Какво имате предвид, господарю?

— Костите — усмихна се Корбет. — Огънят поглъща всичко, освен човешките кости, Ранулф, а тук аз не виждам нито една костица. Някой е идвал в селото и е прибрал останките на тези клетници.

— Може да е бил отец Томас — предположи Ранулф. — А може и хората от Мисълам да са се смилили над мъртвите. Свободните братя са имали приятели в града.

— Възможно е — сви рамене Корбет. — Но нека първо се заемем с онзи стих: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“. Ти, Ранулф, започни да претърсваш първия ред гробове, а аз ще тръгна от последния.

— Какво търсим?

— Надгробна плоча — отвърна му Корбет. — С изображение на явяването на архангел Гавриил пред Девата в Назарет.

Ранулф се отдалечи, а храсталаците, които се виеха между гробовете, запукаха под ботушите му. Корбет тръгна от противоположния край на гробището. Беше зловещо преживяване. Между дърветата се стелеше мъгла и пълзеше към тях, сякаш душите на покойниците, които бяха живели и умрели тук, се носеха по въздуха, любопитни да разберат каква работа имат живите при мъртвите. Корбет вървеше между надгробните плочи и очуканите кръстове. Надписите и изображенията върху повечето от тях се бяха изличили. Гробовете пробудиха у кралския пратеник спомени за близките му, които си бяха отишли преди него — за родителите му, сестра му и първата му съпруга. Тъкмо беше започнал да нашепва една молитва, когато Ранулф се провикна. Корбет забърза към надгробната плоча в средата на гробището, където беше застанал спътникът му. Плочата беше много стара, но камъкът беше здрав. Имената и посвещенията бяха покрити с лишеи и мъх, но не и прекрасният медальон, на който се виждаше архангел Гавриил, разперил криле над коленичилата Дева.

— Господарю, вижте!