Нощна сянка [bg]

Лейди Хауиса преглътна с усилие и уплашено погледна към кралския пратеник.

— Милейди — продължи Корбет, — не ви обвинявам в нищо. Вярвам, че нямате пръст в убийството на съпруга си. Онази чаша обаче беше пълна с отрова, а вие признахте за тайния си копнеж да убиете лорд Скроуп!

Лейди Хауиса затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— В деня, преди съпругът ми да бъде убит — започна тя, — бях в градината, за да се погрижа за някои растения. Отидох до моята Градина на смъртта, или Hortus Mortis. Така наричам онази част от градината, където растат отровните растения. Вгледах се в билките и старото ми желание се завърна.

— Защо?

— Видях черния облак над Мордерн и разбрах, че горите телата на онези клетници. В онзи ден, сър Хю, наистина исках да убия съпруга си. Представата за това ме разтърси. Побягнах от градината и дойдох в параклиса. Коленичих на молитвената пейка и изповядах мислите си гласно. Възможно е някой да ме е чул.

— Забелязахте ли някого?

— Не, разбира се, че не — поклати глава лейди Хауиса. — Може някой да се е криел, въпреки че се съмнявам.

— И това е единственият път, в който сте изрекли желанието си на глас, така ли?

Лейди Хауиса кимна.

— Сигурна ли сте? — настоя Корбет.

— Да, сър Хю, въпреки че… — господарката на имението замлъкна изведнъж.

Корбет се приближи до нея, взе облечената й в ръкавица ръка и нежно целуна връхчетата на пръстите й.

— Лейди Хауиса, благодаря ви.

Кралският пратеник тъкмо беше стигнал до вратата, когато тя го повика обратно.

— Да, милейди?

Лейди Хауиса пристъпи бавно към него, долната й устна трепереше, а очите й се пълнеха със сълзи.

— Сър Хю, спомних си. Споделяла съм тези свои мисли и с моя изповедник, отец Томас, но той със сигурност…

Корбет излезе от сенките.

— А с някого другиго?

— Да — тя преглътна тежко. — Веднъж, преди много години, се случи да се нахвърля върху съпруга си. Бяхме сами в убежището му. Изкрещях му, че се надявам някой ден да изпие отровата, която ще му дам.

— Какво ви отвърна той?

— Нищо. Както винаги, само сви презрително устни и вдигна рамене, сякаш бях някаква досадна птичка, кацнала на прозореца му, която не заслужава внимание.

— Възможно ли е съпругът ви да е споделил с някого за този случай?

— Може да го е изповядал пред брат Грациан. Иначе единственият човек, комуто би се доверил съпругът ми, е пионката му Клейпоул.