Прагът на вечността [bg]

Камерън обожаваше Иви. Само мразеше възгледите й. Тя поддържаше всяка сърцераздирателна кауза от новините, от жестокото отношение към животните до ядреното разоръжаване, и говореше все едно хората, които не правеха същото, бяха жестоки и глупави. Но Камерън беше свикнал с това: той не беше съгласен с повечето си връстници и с цялото си семейство. Родителите му бяха безнадеждно либерални, а баба му навремето беше списвала вестник с невероятното заглавие Бъфалски анархист.

Семейство Уилямс бяха същата стока, левичари до един. Единственият донякъде разумен обитател на къщата на улица „Грейт Питър“ беше оня хрантутник Джаспър Мъри, който беше повече или по-малко циник във всичко. Лондон беше гнездо на подривни елементи, по-лош дори от родния град на Камерън, Сан Франциско. Щеше да се радва, когато командировката на баща му приключи и могат да се върнат в Америка.

Само дето Иви щеше да му липсва. Камерън беше на петнадесет години и се влюбваше за пръв път. Той не искаше роман: имаше си твърде много работа. Но докато седеше на чина в училище и се опитваше да запамети френски и латински думи, установи, че си припомня как Иви пее „Флаг, обсипан със звезди“. Убеден беше, че тя го харесва. Иви съзнаваше, че той е умен и му задаваше сериозни въпроси: Как работят ядрените електроцентрали? Холивуд истинско място ли е? Как се отнасят към негрите в Калифорния? А още по-хубаво беше, че слушаше отговорите му с внимание. Не водеше празни разговори — също като него и тя не се интересуваше от бръщолевеници. Във фантазията на Камерън двамата щяха да се превърнат в добре известна интелектуална двойка.

През тази година Камерън и Бийп учеха в училището на Иви и Дейв — прогресивна лондонска институция, където — доколкото Камерън можеше да разбере — повечето учители бяха комунисти. Спорът за сцената с полудяването мълниеносно обиколи училището. Учителят по театрално изкуство Джеръми Фокнър, брадатко с раиран колежански шал, всъщност одобряваше идеята. Старшият учител обаче не беше толкова откачен и я стъпка решително.

Това беше един случай, в който Камерън би бил щастлив либералният упадък да надделее.

Семействата Уилямс и Дюър отидоха заедно да гледат пиесата. Камерън мразеше Шекспир, но очакваше с нетърпение да види какво ще направи Иви на сцената. У нея имаше някаква сила, която излизаше наяве пред публика. Според баба й Етел, тя приличала на прадядо си Дай Уилямс, пионерът профсъюзен водач и евангелистки проповедник. Етел, дъщерята на Дай, казваше:

— Баща ми имаше същата светлина в очите, която казваше, че е обречен на слава.

Камерън беше разучил „Хамлет“ съвестно — така учеше всичко, за да получава добри оценки — и знаеше, че Офелия се слави като особено трудна роля. На пръв поглед патетична, тя лесно можеше да стане комична със своите неприлични песни. Как щеше едно петнадесетгодишно момиче да изиграе тази роля и да завладее публиката? Камерън не искаше Иви да се проваля (макар тайничко да си фантазираше как прегръща нежните й рамене и я утешава, докато тя оплаква унизителния си неуспех).