Прагът на вечността [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-009-8
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Прагът на вечността [bg]». Краткое содержание книги:
Получи ентусиазирани аплодисменти. Дейв прецени, че почти всички тук искрено й желаят успех. Беше впечатлен. Мислеше, че да се затварят обратните е глупаво. Камарата на лордовете се издигна в очите му: щом тук можеш да работиш за подобна промяна, може би мястото не е съвсем смехотворно.
Накрая Етел каза:
— А сега, в чест на нашите американски приятели и роднини, една песен.
Иви излезе отпред, последвана от Дейв.
— Можеш да вярваш на баба, че ще им даде повод за размисъл — прошепна му тя — Обзалагам се и че ще успее.
— Общо взето, тя получава каквото иска — Дейв взе китарата и изсвири един акорд в сол.
Иви веднага запя.
— О, кажи, виждаш ли в първите лъчи на утрото…
Повечето присъстващи не бяха американци, а британци, но гласът на Иви ги накара да се заслушат.
— … онова, което тъй гордо приветстваме в последния отблясък на здрача…
Дейв смяташе, че националната гордост е пълна тъпотия, наистина, но въпреки себе си се позадави. От песента беше.
— … чиито широки ивици и ярки звезди в страшния бой над бастионите гледахме, така храбро да се веят.
Стаята беше толкова тиха, че Дейв можеше да чуе собственото си дишане. Иви умееше да прави това. Застанеше ли на сцената, всички гледаха.
— И аленият блясък на ракетите, свистящите бомби, доказваха в нощта, че флагът ни е още там.
Дейв видя как майка му попи една сълза.
— О, кажи дали обсипаният със звезди флаг още се вее над страната на свободните и дома на храбрите?
Всички ръкопляскаха и аплодираха. Дейв трябваше да й отдаде дължимото: от време на време беше голяма досада, но умееше да омагьосва публиката.
Взе още една джинджифилова бира и се заозърта за Бийп, но тя не беше в стаята. Видя по-големия й брат Камерън, който беше чешит.
— Ей, Кам, къде отиде Бийп?
— Сигурно навън, да изпуши една цигара.
Дейв се зачуди ще успее ли да я намери. Реши да иде да види. Остави питието си.
Приближи изхода едновременно с баба си, затова й задържа вратата. Сигурно беше тръгнала за тоалетната. Дейв имаше някаква смътна представа, че възрастните дами трябва много често да ходят. Тя му се усмихна и тръгна по настлано с червен килим стълбище. Дейв нямаше представа къде се намира и затова я последва.
На средната площадка я спря един възрастен господин с бастун. Дейв забеляза, че е облечен в елегантен костюм от някаква хубава материя, светлосив на бледи райета. От джобчето на сакото му стърчеше пъстра копринена кърпичка. Лицето му беше на петна и косата му беше бяла, но личеше, че навремето е бил хубав.
— Поздравления, Етел — рече той и й стисна ръката.
— Благодаря ти, Фиц — явно двамата добре се познаваха.
Мъжът задържа ръката й.
— Значи вече си баронеса.
— Животът е странен, нали? — усмихна се тя.
— Изумява ме.
Двамата препречваха пътя и Дейв стоеше и чакаше. Макар че думите им бяха обикновени, в разговора им се долавяше подтекст на страст. Дейв не можеше да разбере точно какво е.
— Не възразяваш, че икономката ти е получила благородническа титла? Икономка ли? Дейв знаеше, че Етел в началото е била прислужница в голям дом в Уелс. Този мъж трябва да е бил работодателят.
— Отдавна престанах да се вълнувам от този род неща — отговори той. Потупа ръката й и я пусна. — За да съм по-точен, по времето на правителството на Атли.
Тя се разсмя. Явно й беше приятно да говори с него. В разговора им имаше силен подтекст. Не беше любов, не беше и омраза, а нещо друго. Ако не бяха толкова стари, Дейв щеше да реши, че е секс.
Той загуби търпение и се прокашля.
— Това е внукът ми, Дейвид Уилямс — каза Етел. — Ако наистина си спрял да обръщаш внимание на такива неща, можеш да се здрависаш с него. Дейв, това е граф Фицхърбърт.