Пазителят [bg]

По инкрустираните рафтове зад Франц-Антон бяха разположени приличащи на кегли вази с портретите на Пазителите — заедно с добавения към тях Николо III (изглежда, това бяха символични урни с прах).

Рафтовете като цяло изглеждаха почти празни и тази празнота, от една страна, внушаваше държавен оптимизъм — виждаше се колко много място е оставено за бъдещето, — а от друга, натъжаваше: невинаги е приятно да гледаш към място, където след време ще се съхранява твоят собствен прах, та бил той и символичен.

Четиримата Ангели в ъглите на параклиса едва забележимо се усмихваха, обърнали сребърните си лица към центъра на залата. В позите им имаше известна разлика, но всички те се възкачваха нагоре по ажурни сребърни стъпала. Статуите бяха грациозни и живи: изглеждаше сякаш ангелите жестикулират не само с ръце, но и с крила.

На пода в центъра на параклиса имаше син тепих и възглавница със същия цвят. Доближих се към олтара, запалих три благоуханни пръчици, върнах се до възглавницата и седнах с лице към Ангела на Водата.

Още няколко минути в главата ми се блъскаха мислите за Юка и Алексей Николаевич, но постепенно факторите на концентрирането надделяха и пред мисления ми поглед засия синята точка на Знака на съсредоточеността. Позволих ѝ постепенно да се разшири до размерите на малко слънце. С всяка следваща минута дишането ми ставаше все по-леко и сладостно — когато абсорбцията вече бе готова да ме погълне, прекъснах медитацията и избегнах нарушаването на обета си.

Когато отворих очи, Ангелът на Водата гледаше право към мен. Прострян на пода, аз беззвучно произнесох молбата си за аудиенция. През мен веднага премина вълна от горещ въздух и наоколо стана много по-светло — сякаш в параклиса се разгоря голям огън.

Изплашено вдигнах глава.

Светлината се излъчваше от Ангела, висящ във въздуха пред мен.

Всичко около него се преливаше и трепереше. Промени се дори пространството: стените се огънаха и отплуваха далеч настрани, таванът се изду чак до небето и само затова Ангелът, който беше станал огромен, все още бе вътре в параклиса.

Беше страшно да го гледаш. Той сякаш бе от разтопен метал, запълнил тънка стъклена форма — и всеки път, когато ръцете или крилете му помръдваха, металът сякаш натрошаваше стъклото на предишната форма и закратко застиваше в новата.

„За какво му е на Ангела да ме впечатлява с демонстрация на сила? Нима и без това не знам, че той я има?“ — мина ми през ума.

— Това не е сила, Алекс — каза Ангелът. — Това е слабост. Силният Ангел е безплътен. Сега небето е съвсем отслабено — ти приемаш за демонстрация на мощ гърчовете на агонията. Необходимо ни е да осъществим Saint Rapport колкото се може по-бързо. Целият свят зависи само от теб.

Тези думи не ми харесаха. Алексей Николаевич ме убеждаваше, че на духа на Павел уж му била присъща подобна mania grandiosa. Аз, разбира се, не повярвах, а ето че чувам от Ангела нещо подобно. „Възможно ли е Ангелът наистина да е рожба на моя заблуден ум?“