Пазителят [bg]

XI

Бях свикнал, че ме заобикалят малко хора и това никога не ми изглеждаше подозрително. Никога — преди разказа на Алексей Николаевич. Но щом вратата зад мен се затвори и видях посрещаните, веднага ме зачовърка въпросът — кои са те, тези хора, които се явиха да приветстват новия Пазител?

Моето обкръжение? Или моят мираж?

Мъничкият „двор“ ме очакваше пред вратата на Стаята на Безкрайния ужас (на нея нямаше никакви надписи — само голяма червена удивителна). Бяха дошли около петнайсет души — явно срещата не беше протоколна. Никой обаче не ме гледаше в очите — сякаш нещо ги смущаваше. И всички мълчаха.

Познавах по-малко от половината от събралите се. В първата редица стояха Галилео и Юка, няколко познати монаси от „Жълтия флаг“, шматки от канцеларията, посещавали някога „Червената къща“, двама придворни офицери в парадна униформа и стара придворна дама джудже в запарваща рокля от брокат със служебни звънчета в ръце.

Точно тя ме спаси. Ще се опитам да обясня що за реакция предизвика в душата ми, когато я видях.

От навъсеното лице на дамата джудже се виждаше, че съдбата не е била прекалено благосклонна към нея — тази уморена старица с усилие плуваше по реката на живота, играейки нелепата си роля на шут. Тя обаче се отнасяше към мисията си с комична сериозност и ми се стори, че да я обидя, отказвайки реалността на глупавия ѝ подвиг, ще бъде безкрайно жестоко.

Това бе смътно и едва осезаемо движение на сърцето. Но то даде онази първа опорна точка, която толкова липсваше на наранения ми дух. По-нататък вече беше по-лесно.

Дамата джудже най-после ме погледна в очите — първа от всички тях. Тя, както изглеждаше, не се и досещаше какво се случва вътре в мен.

— О — каза тя, като звънна със звънчетата. — Горкичкият така се е наплашил, че пак си е загубил всички чаркове и е блокирал.

Знаех коя е тя. Пред мен беше легендарната дона Александрина, виждала през живота си множество Пазители. Доста бях чувал за нея — смятаха я за жива легенда на Михайловския замък. Една от нейните родови привилегии беше всекидневно безсрамно и дръзко да говори с Пазителя, поради което вече двайсет години постоянно живееше при двора. Точно от тази си привилегия тя се бе възползвала. Но думите ѝ бяха толкова близки до истината, че не издържах и се подсмихнах. А после схванах — аз съм в парадна униформа, но без изискваната от етикета маска.

За щастие, тя беше в джоба ми — Ангелите се бяха погрижили за всичко. В следващата секунда скрих лицето си под нея. Присъстващите реагираха така, сякаш едва сега са ме забелязали: на лицата им се появиха усмивки и те заръкопляскаха — дали на мен, дали на безстрашната дона Александрина.