Червения вълк [bg]

Притеснен, Томас усеща, че се изчервява. Ама че излагация.

— Всичко ще е наред, докато не свалим гарда — заявява той. — Не можем да си позволим тяхно превъзходство, та засега малко се понагаждаме предконгресно, ако мога така да се изразя…

Шефът кимва с разбиране.

— Ясно. Знаеш ли какво, ще можеш ли да нахвърляш едно обобщение, отчасти както виждаш нещата ти, но най-вече от гледна точка на структурите по места — само по-бързичко, а?

— Разбира се — отвръща Томас и оправя възела на връзката си. — Кажете какво точно желаете и почвам веднага.

Директорът по информационните въпроси го блъсва игриво с юмрук в рамото.

— Точно това исках да чуя — казва той и отплава през помещението.

То бързо опустява, а Томас затваря куфарчето си. Как върви работата с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг що за птица е наистина?

Томас загърбва тези мисли, взема куфарчето и се устремява решително към асансьорите.

Коридорът пред неговия кабинет е смълчан и унил, изпъкналата шарка на стените е изкривена от светлината, която пръскат на струи лампите от тавана. Той се шмугва в кабинета, затваря вратата и се тръшва върху стола пред бюрото.

Не може да кара повече така. Защо изобщо позволи да се стигне дотук? Да заложи на карта всичко, за което се е борил дълги години. Всички връзки със семейството му и с неговите работодатели се обезсмислят, ако се разчуе, че дели легло с Федерацията на областните управи. Приковава поглед върху снимката на Аника с децата, поставена тук в сребърна рамка лично от него и лично от него заснета по време на седемдесетия рожден ден на леля му миналото лято. Тя не отразява действителността. Децата са издокарани и леко позират, Аника е с рокля до коленете, която омекотява ъгловатото й тяло. Косата си е сплела на плитка, виснала укротена като бич през гърба й.

— Това говори много за начина, по който искаш да ни виждат останалите — отбелязва Аника, когато разбира коя снимка е избрал за бюрото си.

Тогава не й отговаря, твърдо решен да не захваща поредния спор, който не води доникъде. За него е важно как го възприемат другите, така е. Да не се обръща внимание на това е безотговорно и глупаво. Аника е на точно противоположното мнение.

— Не може всички да те обичат — заявява тя. — Много по-добре е да защитаваш възгледите си, отколкото да се докарваш пред цял свят.

Прокарва пръст по твърдата матирана повърхност. Нокътят му се задържа върху гънката на гръдта й.

Настоятелният звън на вътрешния телефон го кара да подскочи.

— Имате посетител. София Гренборг от Федерацията на областните управи. Ще слезете ли да я вземете?

Усеща пот да избива по челото и подмишниците.

— Не — отвръща Томас, — тя знае пътя. Пуснете я.

Оставя слушалката, става и прекосява стаята, открехва вратата, обръща се и я оглежда, сякаш за първи път стъпва на това място. Решава да се облегне прав на бюрото, кръстосал нозе и ръце, заслушан за стъпки отвън. Чува единствено ударите на собственото си сърце, опитва да се ориентира в чувствата си, но изпитва само безкрайно объркване.