Червения вълк [bg]

И остава така, втренчена в телефона. Той звънва почти мигновено.

— Значи Миранда е вече само твоя, така ли? А какво стана с прекрасните ти идеи за обща отговорност? Високопарните теории за споделено родителство, за принадлежност на детето към колектива, а не към отделната личност?

Ане Снапхане отново се отпуска върху стола. Трудно й е да осъзнае как е засмукана в това вонящо тресавище на горест и ревност, място, в което всеки удар под пояса е позволен. И нищо не може да стори, вече е тук, пленница от подвижни пластове, опита ли да се бори, само ще стигне по-бързо дъното.

— Млъкни! — зъби се тя. — Кой кого предаде? Кой кого изостави? Кой забърка тая каша? Бога ми, не съм аз.

— Силвия рева цяла вечер. Нищо не е в състояние да я утеши — казва Мехмет, а плачливият му глас я докарва до бяс.

— За Бога! — крясва Ане. — Аз ли съм виновна, че има слаби нерви!

Мехмет замълчава, колкото да поеме дъх. Готов е за атака по целия фронт.

— Силвия казва, че си я съсипала, но искам да ти кажа нещо, Ане: ако се опиташ да ми съсипеш и семейството, не отговарям за действията си.

Ане усеща белите си дробове като изстискани, всичкият кислород е изтеглен от мозъка.

— Ти да не ме заплашваш? — процежда тя. — Да не си се побъркал? Наистина ли си изпаднал чак дотам?

Дължината на линията започва бързо да нараства, върти и суче из тресавището, а когато проговаря отново, гласът на Мехмет идва от светлинни години разстояние.

— Добре — казва той, — щом така искаш.

Настъпва внезапна тишина, край, няма вече разговор. Всичко наоколо изведнъж завира и закипява. Ане се обляга върху бюрото и заридава.