Градината на пеперудите [bg]

— Какво се случва, ако някоя получи нервен срив? — тихо попита той.

— В какъв смисъл?

Той кимна по посока на вратата.

— Познава се по музиката. Тя се разпада. Разтърсена е, сменя ритъма, блъска върху клавишите… може би не говори, но това не означава, че се приспособява.

Нямаше как да забравя, че учи психология.

— Или ще получи нервен срив, или няма. Способностите ми да го предотвратя са ограничени.

— Но какво ще стане, ако получи?

— Знаеш какво ще стане. Просто не искаш да го признаеш. — Никога не бе питал защо Симон не се е върнала. Пристигането на Тереза бе посрещнато със смайване, последвано от очевидно усилие да не се замисля прекалено дълбоко.

Дезмънд пребледня, но кимна, за да покаже, че разбира. След това направо смени темата. Нали ако не гледаш към злото, то не може да те види?

— Блис работи върху някакъв проект горе на скалата. Заплаши, че ако седна върху глината, ще ми я завре в носа.

— Какво прави?

— Нямам представа, още я мачкаше.

Летните следобеди в Градината бяха почти непоносимо горещи. Жегата се просмукваше през стъклото. Повечето момичета ги прекарваха във водата, на сянка или в стаите си, където усещаха как хладният въздух се движи във вентилацията. Не смятах да притеснявам Блис, когато твори нещо, особено щом го правеше в най-горещата част на Градината, затова хванах Дезмънд за ръката и го поведох по коридора. В другия край бе по-усойно, тъй като там основата на скалата заставаше точно пред стъклото и спираше слънчевата светлина.

Завих към моята стая и Дезмънд веднага започна да изучава полицата над леглото ми. Побутна въртележката, за да я накара да се върти.

— Не знам защо, но не си те представям като човек, който обича въртележки — каза той, като се обърна да ме погледне.

— Не ги обичам.

— Тогава защо…

— Някой друг ги обичаше.

Дезмънд отново насочи вниманието си към въртележката и не каза нищо. Не можеше да поиска повече информация, без да засегне темата, за която така усърдно се мъчеше да не мисли.

— Подаръците, които поднасяме, казват много за нас, както и подаръците, които получаваме и пазим — промълви той накрая. Докосна муцуната на тъжния малък дракон, който вече си имаше за компания дребничко мече, облечено в пижама. — Предметите ли са важни или хората?

— Мислех, че лекциите свършиха и си във ваканция.

Той ми се усмихна стеснително.

— Навик?

— Точно така.

Стаята ми леко се бе променила от първия ден. Чаршафите ми бяха наситенорозови, одеялата — ярколилави, а калъфките — бледобежови. Тоалетната и душът бяха скрити зад пердета в подобни цветове, а по стените висяха розови и виолетови ленти, в случай че ми потрябват за нещо. Имаше два ниски шкафа за книги с различни томове, които Градинаря лично ми бе донесъл, а не просто добавил към общата библиотека. По рафтовете бяха пръснати най-различни дреболии, но най-важните — или поне тези с най-голяма емоционална стойност — бяха наредени на полицата над леглото ми.