Градината на пеперудите [bg]

— Баща ми ме заведе в Ню Йорк и уреди да прекарам няколко дни с професионален цигулар, за да видя как е. Никак не ми хареса. Беше… ами някак си бездушно. Стори ми се, че ако с това си изкарвам прехраната, ще намразя музиката. Щом съобщих на баща ми, че бих предпочел да се занимавам с нещо друго, което все пак ще ми позволи да обичам музиката, той каза, че се гордее с мен.

— Той често се гордее с теб — промърморих и Дезмънд ми хвърли особен поглед.

— Говори за мен?

— Малко.

— Хм.

— Ти си му син. Той те обича.

— Да, но.

— Но?

— Но не ти ли се струва малко странно, че говори за сина си на пленничките си?

Реших да не му разкривам всичко, което баща му бе казал за него.

— По-странно от това, че изобщо има пленнички?

— Така е.

Ето че Дезмънд най-накрая беше в състояние да ни нарече пленнички, но не и да промени този факт.

Потокът, свързващ водопада и езерото, бе едва метър дълбок, ала Елени успя да преплува цялото разстояние до скалата, без да се изправя.

— Мая, влизаме. Имаш ли нужда от нещо?

— Не се сещам, благодаря.

Дезмънд поклати глава.

— Понякога приличаш на майката на къщата.

— Какво извратено малко сестринство.

— Мразиш ли ме?

— За какво, че си син на баща си ли?

— Вече започвам да осъзнавам до каква степен — промълви той. Седна до мен на скалата и опря ръце на коленете си. — Едно от момичетата в курса ми по Фройд и Юнг има татуировка на пеперуда на рамото си. Грозна и зле направена — от онези пеперудени феи с лица, които приличат на разтопени кукли, но бе облечена в прилепнала рокля и до края на лекцията можех да мисля само за вашите криле и колко красиви са те. Ужасяващи, но също толкова красиви.

— Общо взето, и ние така гледаме на тях — отвърнах неутрално. Бях любопитна да разбера накъде бие.

— Съмнявам се, че се възбуждате при вида на крилете си.

О.

Да, определено беше син на баща си.

Но за разлика от баща си, се срамуваше от този факт.

— В един от другите ми курсове говорихме за патологичните вещомани и тогава се сетих за историята за колекцията от пеперуди на дядо. Естествено, след това се замислих за версията на баща ми и изведнъж отново си спомних за вас и как излъчвате повече достойнство само по татуировки, отколкото други хора, когато са напълно облечени. От седмици… сънувам определени сънища и се будя потен и надървен. Не знам дали са кошмари. — Дезмънд отметна косата от лицето си и опря ръка на тила си. — Не искам да вярвам, че съм от хората, които биха могли да извършат подобно нещо.

— Може би не си. — Свих рамене, когато той ми хвърли кос поглед. — Да се примириш със случващото се, е сложно, но не означава, че някога самият ти би го направил.

— Но все пак е примиряване.

— Наличието на добро и зло не предполага, че изборът между тях е лесен.

— Защо не ме мразиш?

Доста бях разсъждавала върху този въпрос през последните няколко седмици и все още не бях сигурна, че съм намерила отговора.