Градината на пеперудите [bg]

— Достатъчно ми е. — Свали ме от плота, хвана ме за ръка, двамата прекосихме кухнята и излязохме в Градината. Все още бе сравнително светло, но здрачът затъмняваше небето. Наблюдавах как цветовете се променят. Двамата се промушихме зад водопада, влязохме в пещерата и той пусна ръката ми. — Изчакай ме тук.

Върна се след по-малко от минута.

— Затвори очи.

Когато Дезмънд ми кажеше да направя нещо — още повече, когато наистина го вършех, — не се чувствах като човек, който се подчинява. Подчинявах се на Градинаря. Подчинявах се на Ейвъри.

Дезмънд беше много по-внимателен в заръките си.

Водопадът заглушаваше звуците от движенията му, но след миг чух музика. Музика, която всъщност познах. Sway12 бе любимата песен на София, на която танцуваше с дъщерите си в края на всяко посещение. На финала винаги се разплакваше.

Дезмънд пое ръцете ми, постави едната ми длан на бедрото си и се приближи.

— Отвори очи.

Близо до прохода, на безопасно сухо място на земята имаше айпод и тонколонка. Той нервно ми се усмихна и сви едното си рамо.

— Ще танцуваш ли с мен?

— Никога… Не… — Поех дълбоко дъх и притеснената му усмивка някак се озова върху моите устни. — Не мога да танцувам.

— Няма нищо. Аз мога само валс.

— Можеш да танцуваш валс?

— Благотворителните събития на майка ми.

— Аха. — Дръпна ме още по-близо към себе си, докато бузата ми не се озова върху рамото му, и започна да се поклаща напред-назад. С едната си ръка държеше дланта ми прилепена към гърдите си, а другата се плъзна към кръста ми. Тихо, едва доловимо, започна да пее в тон със записа. Оставих го да води и зарових лице в рамото му, за да скрия физиономията си, каквато и да беше тя. Има моменти, в които изведнъж разбираш, че всичко се е променило. Повечето хора ги изпитват много пъти в живота си.

Случи ми се, когато бях на три и осъзнах, че баща ми не е като останалите от семейството му.

Случи ми се, когато бях на шест и седях на шибаната въртележка, докато всички се разбягваха.

Случи ми се, когато трябваше да взема такси до дома на баба, когато баба умря, когато Ноеми наля онова първо питие в апартамента.

Случи се и когато се събудих в Градината, когато получих ново име, целящо да изкорени момичето, което съм била в миналото.

И сега, в прегръдките на това странно загадъчно момче, знаех, че дори и нищо друго да не се е променило, всичко вече бе различно.

Навярно и аз можех да го променя. Да го убедя, подлъжа или манипулирам да ми помогне да постигна свободата, която исках за всички ни — но постъпката ми щеше да си има цена.

— Дез…

Усетих как широко се усмихна до слепоочието ми.

— Да?

— Точно в момента може би малко те мразя.

Той не спря да танцува, но усмивката му изчезна.

— Защо?

— Защото това е напълно откачено. — Бавно и дълбоко поех дъх, обмисляйки следващите си думи. — И защото ще ми разбие сърцето.