Градината на пеперудите [bg]

Или поне тази, която се е осмелила, и мен, защото смята, че ми казват всичко. Как бих могла да съм в неведение за подобен план?

— Съжалявам.

Какво безумно изказване при тези обстоятелства.

Поклатих глава.

— Аз пък съжалявам, че изобщо дойде тук.

Още един кос поглед, изразяващ смесица от обида и веселие.

— Напълно ли съжаляваш? — попита Дезмънд след минута.

Разгледах лицето му под лунната светлина. Два пъти ми бе помогнал при панически атаки, макар да знаеше само за единия. Беше уязвим по начин, по който баща му и брат му не бяха, като човек, който иска да бъде добър, да върши добро, но просто не знае как.

— Не — отвърнах накрая. — Не напълно. — Не и ако успеех да измисля начин да го накарам да бъде полезен.

— Ти си много сложна личност.

— А ти си усложнение.

Той се засмя и протегна ръка в пространството между нас, а аз не се поколебах да я поема, като преплетох пръсти с неговите. Наведох се към Дезмънд, положих глава върху рамото му и открих, че можем да си мълчим, без да ни е неловко. Малко ми напомняше за Тофър, макар да бе по-особен, и поне за миг исках да се преструвам, че това момче не е син на баща си, че ми е приятел.

Заспах така и когато утринните лъчи докоснаха очите ми, бавно седнах и видях, че се бяхме гушкали цяла нощ. Ръката му почиваше върху ханша ми, а другата бе предпазвала бузата ми от скалата. Новото момиче нямаше да се събуди още няколко часа, но Дезмънд имаше лекции, а в някакъв момент — и колоквиум по цигулка, който щеше да премине като детска игра.

Колебливо се пресегнах и отметнах една тъмна къдрица от челото му. Дезмънд се размърда и несъзнателно повтори жеста ми, а аз не сдържах усмивката си.

— Събуди се.

— Не — промърмори Дез, хвана ръката ми и я използва като преграда между очите си и слънцето.

— Имаш лекции.

— Ще ги пропусна.

— Имаш колоквиум.

— Да.

— А следващата седмица са последните ти изпити.

Въздъхна и въздишката се превърна в огромна прозявка, след което с неохота седна и започна да търка очи, за да се разсъни.

— Командориш, обаче е приятно човек да се събуди до теб.

Извърнах поглед, защото не бях сигурна какво е изписано на лицето ми. Дезмънд ме докосна по брадичката с върховете на пръстите си, леко загрубели от струните, и приближи лицето ми към своето. Усмихваше се. Наведе се напред, но ненадейно спря и се отдръпна. Аз бях тази, която преодоля разстоянието помежду ни. Устните на Дезмънд бяха меки. Пръстите му, нежно докосващи брадичката ми, поеха нагоре, докато дланта му не покри бузата ми. Целувката му стана по-дълбока и накрая главата ми се наклони. Толкова отдавна не бях целувала някого, а само бях позволявала да ме целуват насила. Градинаря смяташе, че синът му може да ме заобича, и в онзи момент се опасявах, че вероятно е прав. Също така се чудех дали любовта на сина би могла да породи различен резултат от тази на бащата. Надявах се. Дезмънд се отдръпна и ме целуна по бузата.