Оставих те да си отидеш [bg]

Все едно някой ме е ударил през лицето, движа енергично глава и си поемам глътка въздух. Не мога да направя това. Не мога да прекарам целия си живот в опити да избягам от грешките, които съм направила. В паниката си губя посоката, в която се намира брегът, и започвам да се въртя в кръг, преди облаците да се изместят и луната да огрее скалите над плажа. Започвам да плувам. Влязла съм доста навътре и макар да ритам с крака в търсене на дъно, не усещам нищо, освен ледена вода. Една вълна ме удря и се задавям от погълнатата солена течност, на път съм да повърна, докато я изкашлям, и отново мога да дишам. Мокрите дрехи ме дърпат надолу, трудно ми е да плувам с тези обувки, които също са натежали осезаемо.

Ръцете ме болят, а гърдите ми са се стегнали, но главата ми все още разсъждава трезво, затова си поемам дъх, потапям се под водата и започвам ритмично да движа ръцете си. Когато излизам на повърхността, за да си поема дъх, ми се струва, че съм малко по-близо до брега. Повтарям действието отново и отново. Ритам с крак и усещам нещо под него. Движа ръцете си още няколко пъти и ритам и този път под краката ми има твърда почва. Плувам и бягам, и пълзя, за да изляза от морето, солената вода е в дробовете, в ушите и в очите ми и когато стигам до сухия пясък, падам на четири крака и се опитвам да събера сили, преди да се изправя. Треса се неконтролируемо: от студа и от мисълта, че съм способна да сторя нещо толкова непростимо.

Прибирам се във вилата и събличам дрехите си на пода в кухнята. Обличам си топли и сухи такива и слизам долу, за да запаля огън. Чувам Бо да лае и преди Патрик да е почукал на вратата ми, вече съм я отворила. Клякам, за да кажа здравей на кучето си и да скрия несигурността си от мъжа.

– Ще влезеш ли? – питам аз, когато се изправям най-накрая.

– Трябва да се връщам.

– Само за минута. Моля те.

Патрик се двоуми, но влиза вътре и затваря вратата след себе си. Няма намерение да сяда и стоим прави, а Бо е на пода между нас. Мъжът гледа покрай мен към кухнята, където се е образувала локва от мокрите ми дрехи. Лицето му е замъглено от объркване, но не казва нищо и в този момент осъзнавам, че каквито и чувства да е имал към мен, вече са се изпарили. Не му пука защо дрехите ми са мокри, защо дори палтото, което ми подари, е подгизнало. Единственото, което е от значение, е ужасната тайна, която съм скрила от него.