Оставих те да си отидеш [bg]

– Здрасти, Нерис, ще купя тези – казвам аз. Лицето на жената е също толкова каменно, колкото и това на дъщеря ѝ, и се питам дали не са се скарали. Тя поглежда зад мен и се обръща към новодошлата.

– Мог' ли ти помона с нещу?

Подхващат разговор. Уелските думи са ми непознати както винаги, но честите погледи в моята посока и отвращението върху лицето на Нерис ми изясняват смисъла. Говорят за моя милост.

Жената се пресяга покрай мен, за да плати за вестника си, и Нерис отчита продажбата. Взима кошницата с покупките ми и я оставя в краката си зад гишето, след което ми обръща гръб.

Топлината от бузите ми изгаря цялото ми лице. Прибирам портмонето в чантата си и се обръщам, толкова отчаяно бързам да напусна магазина, че се блъскам в една поставка и събарям на земята пакетчета със сосове на прах. Чувам неодобрителни цъкания с език, преди да успея да отворя вратата. Вървя бързо през селото, без да поглеждам наляво или надясно, защото се опасявам от нова конфронтация, и когато достигам караванния парк, вече плача неконтролируемо. Щората на прозореца на магазина е вдигната, което значи, че Бетан е там, но не мога да се насиля да отида да я видя. Продължавам по пътеката към вилата ми и едва тогава осъзнавам, че колата на Патрик не е на паркинга на караванния парк. Не знам защо очаквах да бъде там – не му се обадих от полицейския участък, така че няма как да знае, че се прибирам – но отсъствието му ми навява лоши мисли. Чудя се дали въобще е останал за известно време, или си е тръгнал веднага, след като полицията ме отведе; може би повече не е искал да има нищо общо с мен. Успокоявам се с факта, че дори да е искал да бъде далеч от мен, едва ли би зарязал Бо.

Вече съм извадила ключа си, когато осъзнавам, че червеното на вратата не е оптическа илюзия, причинена от залязващото слънце, а петна от боя, грубо изрисувани със стиски трева, които са захвърлени в краката ми. Думите са написани набързо, пръски от боята покриват каменните стъпала.

ИЗЧЕЗВАЙ.

Оглеждам се наоколо и очаквам да видя някой да ме наблюдава, но мракът настъпва и не виждам по-надалеч от няколко метра. Треперя и се боря с ключа, губя търпение заради темпераментната ключалка и сритвам вратата в момент на ярост. Люспа от засъхналата боя полита надолу и аз я сритвам отново, насъбралите се в мен емоции намират отдушник във внезапния ми и ирационален изблик на гняв. Това не ми помага с ключалката, разбира се, и накрая се отказвам, опирам челото си на дървената врата, докато не се успокоявам достатъчно, за да опитам отново.

Вилата е студена и негостоприемна, сякаш се е присъединила към селото в опитите му да ме изгони оттук. Няма нужда да викам Бо, знам, че той не е тук, и когато отивам в кухнята, за да видя дали печката е запалена, намирам бележка на масата.