Преследване на времето (Изкуството на свободата)
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Преследване на времето (Изкуството на свободата)». Краткое содержание книги:
Нека да поразсъждаваме. Една трета от живота си човек е млад, друга трета отива за така наречената зрялост (която, впрочем, някои никога не достигат: понеже и през «средната възраст» си остават «зелени»!), а последната третина е време на «напредналата възраст», сиреч на старостта. Излиза, че този, на който е отреден 7 000 години живот — и той го знае, той го е пожелал съзнателно! — ще бъде млад и младеж цели 2 333 години (равно на нашите 23 години, но понеже 10 години са «загубени» за детството, то стават 33!), толкова се пада да бъде сериозен и деен човек на средна възраст (разполагаща се в нашите от 28 до 50 години), а годините на неговия «залез» също няма да бъдат по-малко от 2 333! Блазни ли го някой такава перспектива — да бъде младеж, зрял и старец по 2 333 години, т. е.цели 23 века?! Да се опитаме да разберем, пак «разсъждавайки»…
Всички ние, оплакващите се от «бързо отминалата младост», ще завидим ли на една младост, разпростряла се в чудовищен период от 2 333 години?! Добре, най-прекрасната възраст, младостта, нека бъде 23 века (+ още 33 години!), вероятно можем да я понесем: та това е една практически несвършваща младост, която затова така ни мами! Но в един… «много отдалечен ден», който неминуемо все пак ще дойде (когато вече сме се изтощили от безкрайното си «младеене»!), идва още по-трудното: на 2 333-тата година вече си станал или по-скоро «останал» все още млад човек, приблизително на нашата 30-та година, на който предстои «средна възраст» от още 2 333 години! В тях всяка сутрин трябва да ставаш рано, да бързаш за работа, да стоиш на бюрото си (или на някое друго поле за професионална изява) безкрайно много скучни следобеди, да се връщаш вечер уморен и «пребит», да гледаш милиони вечери телевизия, да преживееш (да пресметнем: 2 333 х 50 = 116 650!) тъкмо 116 650 уикенда, които при това не трябва да са абсолютно едни и същи, еднообразни и т. н. Дали подобна перспектива може да се оцени като «несвършващо щастие», като висш идеал за живеещия човек — идеал, за който всеки смъртен мечтае, на който всеки от нас завижда. Добре, да приемем, че макар и «грохнали» от… трудови и житейски подвизи през тези нескончаеми 2 333 години, ние се довличаме до възрастта за пенсия (равна на нашите 50–55, дори да са 60–65 г.), до възрастта на «заслужилия отдих», който обаче трябва да продължи — в болести, неразположения, в очакване на нищото, на смъртта! — цели 2 333 години! Да «залязваме» толкова много време, да остаряваме (да сме стари!) цели 23 века — това вече е непоносимо, какъв жесток край, каква агония, която ще помрачи всички радости на предишния «завидно продължителен» и щастлив живот в невъобразимите 46 века! Ясно е, че тук вече никой не завижда на такава безкрайна старост, разпростряла се хилядолетия и затова немислимо жестока, нечовешка. Какво се получи в края на краищата — нашият приличен живот от около 70 години като че ли е за предпочитане?!!
Но пожеланият от някой абсурден човек живот от 7 000 години, сто пъти по-дълъг от нормалния, носи в себе си и други, съвсем нови
(понеже всичко тук се умножава по сто!): ще трябва да бъдем деца поне 1 000 години, ще отглеждаме децата си цели векове, жените ще бъдат бременни всеки път не повече и не по-малко от 75 години (9 мес. х 100: 12 = 75 години!), всичко друго и останало се увеличава до абсурд, например обядването и засищането, продължаващо сега около 30 минути, тогава ще бъде, трябва да бъде дълго цели 50 часа, две денонощия «всеки ден» (и три пъти «дневно»!), огладняването, времето между две хранения ще бъде 500 часа (20 денонощия), по 50 часа ще отделяме и за облекчаване в тоалетната, повтарям, «всекидневно», иначе всичко продължава десетки и стотици години, например бръсненето сумирано за цял живот, обличането, къпането, рязането на ноктите, лъскането на обувки, да не говорим за гледането на телевизия, почистването на дома, прането, готвенето и т. н. Това, че сме се преместили във вечността със всичките си навици и потребности, взети от временното съществуване, поражда абсурда, за който тук става дума — и с който трудно можем да се примирим. Вярно е, че от гледна точка на казаното има и утешителни неща, например това, че в абсурдния живот от 7 000 години цели 2 333 ще отидат за сън, ще проспим цели епохи, включващи времето от Платон до Хайдегер (колкото, всъщност, е съществувала нашата европейска цивилизация и история!), няма да участваме и няма да видим — понеже сме заспали — войни и световни катаклизми, които ще бъдат иначе, от друга страна погледнато, нищожно кратки, колкото обръщането ни от едната страна на другата в леглото (ако са продължили колкото са продължили!), но за сметка на това ще учим в училище и в университета непоносим период от 1 400 години (една пета от живота, пропорцията сега и тогава се запазва) — и това вероятно вече е достатъчно за да се откаже огромната част от човечеството от абсурдното безсмъртно живеене, при това решително и без уговорки, а останалите ще го намразят и няма да го пожелаят на други основания, значи всички ще въстанем безрезервно против ужасяващата продължителност, в която сме се пренесли с всичките си грижи, дела, занимания, потребности и суетности — и така сме ги превърнали в непоносими, в страшна тежест и в коварна, абсолютно непосилна за човека мъка. Затова от гледна точка на казаното трябва наистина да сме благодарни на Твореца, на нашия Създател, който е направил животът ни да продължава не дори и ония 900 години (както според Библията първоначално е бил определен), а само 70 — което ни е напълно достатъчно за да го направим прекрасен и да го изживеем истински. Наистина нашият живот от около 70 години — стига понякога да не свършва преждевременно и неестествено, макар че, казват, Бог обичал най-силно ония, които вземал по-рано! — е напълно достатъчен, нито прекалено кратък, нито прекалено дълъг, а от нас зависи как ще се възползваме от него и за какво ще го употребим. Едва сега може да се разбере истинската значимост на факта, че сме времеви и «временни» същества, че винаги живеем и правим нещо «от-и-до», че разполагаме с ограничено, но затова пък безкрайно ценно време, което още повече ни принуждава да бъдем адекватни на него и на самите себе си и пр. Но нека да погледнем на проблема от друга, по-смислена страна (въпреки че в него, така както го поставих дотук, са скрити и много други значими моменти, които за съжаление не мога да обсъждам — заради «липса на време»!)…