Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Неизвестно защо, ала тази нощ в главата ми е истинска бъркотия. Маргарита вече отдавна е заспала и аз чувам в тишината равното й тихо дишане и мисля за тия човешки истории, за Лили и Боян, за Раев и капризната му празноглава дъщеря и даже за тая Марго, която все още чака своя Чарли, дето никога няма да се върне, и дори за това високо, сухо момче, чийто труп в тоя момент лежи в моргата. И постепенно мисълта ми отскача към други хора и към други места, към оная отдавна забравена Жанет, може би седнала тъкмо сега в някой парижки бар с чисто служебна задача; към Питър Гроот, вероятно вече напълно пиян в тоя напреднал нощен час, към Едит, която никога по-късно не видях, към Сеймур и Грейс, навярно продължаващи да съжителствуват при пълна взаимна ненавист; към приятелката на Моранди и към Дора Босх, и към Лида, и дори към Фурман младия, когото бях взел за Фурман стария. И когато се сещам за всеки от тия хора поотделно, работата е наред, но щом само си помисля, че те всички съществуват едновременно и всеки е потънал в привичните си занимания в този момент, тук в София, в Париж, Амстердам, Берлин, Копенхаген, Венеция, Ню Йорк, в главата ми настъпва истинска бъркотия… Това неизразимо чувство за едновременност… за тоя странен хаос… тая многогласна зверилница… тая лудница…
— Стига си се въртял, де! — чувам по някое време сънливия глас на Маргарита. — Спи най-сетне…
Обръщам се на другата страна и си казвам, че наистина трябва да заспя.
И съвсем ококорвам очи.
И, разбира се, виждам Любо.
Не казвам, че го виждам в буквалния смисъл и че страдам от халюцинации, но струва ми се, да усещам с цялото си същество присъствието му тук, в стаята, и да чувам тихия му глас:
„А какво ще бъде нататък с моя син, брат ми?“
„Нататък вече той да му мисли — промърморвам. — Не може цял живот да го крепим като рохко яйце.“
„На тебе ти е лесно да говориш тъй, понеже нямаш син“ — звучи нейде вътре в мен гласът на Любо.
„Нямам син ли? Ти ми го окачи на гърба, а сега на всичко отгоре дрънкаш, че нямам син. Твоят син е мой син. Хайде прибирай се и стига с тия номера.“
И усещам, че изчезва. Той винаги изчезва, след като е получил своето.
— …И ето, че с демаскирането на Раев веригата вече наистина е затворена, мистър Томас, или както би казал Стария — клупът е стегнат около врата ви.
— Около неговия, не около моя — уточнява сухо Томас.
— Така вие си мислите. Цялата ви грижливо подготвена операция завършва с един грандиозен гаф, с една катастрофа. Катастрофа за всички участници, включително и за вас.
— Не преувеличавате ли малко успеха си? — поглежда ме насмешливо Томас. — Дали операцията е моя, или не, това е въпрос, който остава напълно висящ. Вие не можете да докажете намесата ми в нито един от епизодите на тая операция.
— А връзката ви със Стария?
— Никога през живота си не съм го виждал.
— Но той е поддържал контакт с вашия Бенет чрез маникюристката.
— Аз не съм Бенет.
— А срещата там, край града, под дърветата? И по-точно вербовката на оня младеж?
— Не познавам оня младеж и не съм разменил ни дума с него.
— Затова пък вашата секретарка Мери е разменила доста думи.
— Аз не съм Мери. И за ваше сведение тя отдавна вече си е в родината. И по-точно — в една психиатрична клиника. Ако смятате, че съм длъжен да отговарям за поведението на душевно болни хора…
— Да, да. Знам отлично, че я похарчихте. Както похарчихте и още толкова други: Чарли, шафнера, Апостол, Лили, без да говорим за останалите, които само като по чудо спасиха кожата.
— Изброените от вас лица изобщо не са ми познати.
— Тъй ли? Аз пък смятам, че лично сте инструктирали някои от тях. Например Чарли.
— Можете да го призовете за свидетел.
— От къде, от оня свят?
— Местожителството му не ми е известно.
— А шафнерът? И с него ли не сте говорили?
— Нищо не пречи да призовете и него.
— Готово — отвръщам спокойно.
Натискам звънеца, вратата се отваря и в стаята влиза шафнерът. Томас, естествено, прави опит да подтисне сепването си, а подир туй — да даде вид, че не познава новодошлия. Но изненадата е твърде неочаквана, за да остане скрита.
Това всъщност е и най-същественият резултат от нашето пътуване до Истанбул. Помощникът на Борислав бе успял да използува наркотичния транс на Чарли, за да замени пистолетчето, заредено със смъртоносна отрова, с друга подобна играчка, съдържаща невинен газ. И смъртта в спалния вагон бе само една симулация. И човекът бе спасен. Или, професионално казано, свидетелят бе запазен.
Един твърде ценен свидетел, особено в живо състояние — нещо, което и Томас разбира. Този свидетел, прибавен към звукозаписа, или звукозаписът, прибавен към свидетеля, образуват една дяволски неприятна улика. Опитвам се да обясня това на дипломата, сетне правя знак на шафнера да излезе и продължавам: