Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
Тъй като беше временен, лагерът не предлагаше нищо повече от грубата закрила на един бивак, подобрен донякъде чрез изкусните средства на хората, чиято сръчност беше известна и които прекарваха целия си живот сред подобна обстановка. Един огън, запален до корените на грамаден дъб, беше достатъчен за цялата група, тъй като времето беше твърде топло и той се използваше само за готвене.
Около този център бяха пръснати петнадесет-двадесет ниски колиби — може би по-правилно ще бъде, ако се нарекат просешки колиби, чиито обитатели вечер трябваше да се промъкват пълзешком в тях, за да си легнат, но които бяха строени така, че да могат да издържат яростта и на най-силната буря. Тези колиби бяха изградени от клони, свързани изкусно помежду си и еднообразно покрити с кори, свалени от паднали дървета, каквито във всяка девствена гора може да се намерят със стотици от всевъзможни размери и в различни етапи на гниене.
Индианците нямаха почти никаква покъщнина. Близо до огъня се намираха няколко най-прости готварски съда; вътре и около колибите се забелязваха дрехи; пушки, рогове и торби бяха облегнати по дърветата или пък окачени на по-ниските им клони, на тия естествени куки висяха и остатъците от труповете на две-три сърни.
Тъй като лагерът се намираше сред гъста гора, погледът не можеше да го обхване изцяло. Но щом човек се взреше и потърсеше, върху мрачния фон пред него почваха да се очертават колиба след колиба. Център — освен ако за такъв се сметнеше огънят — нямаше, нямаше и открито място, гдето жителите на това първобитно село биха могли да се съберат; всичко беше скрито, тъмно и тайнствено, както и самите обитатели. Няколко деца скитаха от колиба на колиба и придаваха на мястото донякъде вид на селище. А от време на време над дълбоката тишина на мрачната, гора се издигаха сдържаният смях или тихият говор на жените.
Що се отнася до мъжете, те или ядяха, или спяха, или проверяваха оръжията си. Разговаряха малко и обикновено настрана от жените си. Дори и дрямката им беше примесена с някаква неуморима, вродена бдителност, със страх от опасност.
Когато двете девойки се приближиха към лагера, от устата на Хети се изтръгна слабо възклицание, защото съзря баща си. Той седеше на земята с гръб към едно дърво, а Хари бе застанал близо до него и лениво дялкаше някакъв клон. Явно беше, че те бяха толкова свободни, колкото и всички останали във или извън лагера, и човек, несвикнал с индианските обичаи, би ги взел погрешно за гости вместо за пленници. Вах-та!-вах отведе новата си приятелка съвсем близо до тях, а после скромно се оттегли, за да не попречи с присъствието си на израза на нейните чувства.
Но Хети не беше привикнала на милувки и външни прояви на обич, за да прояви явното си вълнение. Тя се приближи и без да говори, застана до баща си, наподобяваща тъй мълчалива статуя на обичта към родителите.
При неочакваната й поява старият човек не изрази нито тревога, нито изненада. В това отношение той бе придобил стоицизма на индианците, понеже знаеше много добре, че най-сигурният начин да се получи тяхното уважение беше да подражава на самообладанието им.
От своя страна самите диваци също не проявиха дори и следа от вълнение при внезапното идване на чужденка сред тях. С една дума, макар да стана при толкова странни обстоятелства, пристигането на Хети предизвика много по-малка видима изненада, отколкото, ако някой обикновен пътник се отправеше към входа на най-големия хан в някое селище е много по-високи претенции за цивилизация.
Все пак няколко воини се събраха и от начина, по който поглеждаха към Хети, личеше, че говореха за нея и навярно гадаеха причините за нейното неочаквано появяване.
Това равнодушно държане е характерно за северноамериканските диваци, а някои казват, и за техните бели наследници. Но в този случай положението, в което се намираше групата, бе необикновено. От друга страна, силите на „ковчега“ с изключение на новопристигналия Чингачгук, се знаеха много добре; вярваше се също така, че наблизо няма никакво племе или войска, а около цялото езеро бяха пръснати бдителни съгледвачи, които ден и нощ следяха и най-малкото движение на онези, които сега не би било преувеличено да наречем обсадени.