Заключената стая
- Автор: Вальо Пер, Шьовал Май
- Серия: martin beck #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заключената стая». Краткое содержание книги:
Мартин Бек премълча. Той още не беше проучил както трябва миналото на Мауритсон.
— И така — продължи Мауритсон, — седемстотин и петдесет на месец, не е кой знае какъв капитал — за година девет хиляди. Само този сандък струваше къде-къде повече.
Той се спря и попита озадачено:
— Ей богу, не разбирам откъде ви е известно всичко това.
— В нашето общество почти всичко се документира — любезно обясни Мартин Бек.
— Но тия окаяни хищници сигурно всяка седмица са разбивали сандъци.
— Правилно, но само вие не сте потърсили обезщетение.
— Вярно е… Аз едва-едва се оправих с проклетата застраховка. Не ми стигаше Свярд, а трябваше още и застрахователният инспектор да се зарови в работата ми.
— Разбирам. И така вие продължавахте да плащате.
— На втората година исках да прекъсна, но не бяха минали и два дена след срока и старецът веднага започна да ме заплашва. А моите работи не понасяха външни очи.
— Можехте да го дадете под съд за изнудване.
— Само това оставаше. Да изхвърча за няколко години. Не, единственият ми изход беше да плащам. Този дяволски мръсник престана да работи и мина на моя издръжка.
— Но всичко това в края на краищата ви омръзна?
— Между нас казано, на вас не би ли ви омръзнало? Знаете ли колко съм му изплатил на този мошеник?
— Зная. Петдесет и четири хиляди крони.
— Значи всичко ви е известно. Кажете, не бихте ли могли да изземете делото за обира от тези психопати?
— Страхувам се, че от това нищо няма да излезе — отвърна Мартин Бек. — Но вие не сте му се покорявали безропотно. Нали сте се опитвали да го сплашите?
— Откъде знаете? Преди около година започнах да си давам сметка колко все пак съм платил на този парцал. И през зимата си поприказвахме с него.
— Как стана това?
— Причаках го на улицата и му казах: стига, значи, остави ме на мира. А той ми казва: пази се, вика, сам знаеш какво ще стане, ако парите престанат да идват навреме.
— Но в същото време Свярд ви е успокоил, казал ви е, че малко му остава да живее.
Мауритсон се смая.
— Той сам ли ви разказа за това — попита най-сетне той. — Или това също е записано някъде?
— Не.
— Да не би да сте от тези — телепатите?
Мартин Бек поклати глава.
— Откъде знаете всичко това? Той каза, че има рак на червата и ще преживее най-много половин година. Стори ми се, че той е отпаднал. И аз си помислих — е, хранил съм го шест години, ще го издържа все някак още половин година.
— Кога разговаряхте за последен път с него?
— През февруари. Той скимтя, оплаква ми се, сякаш му бях някакъв роднина. Трябвало да постъпи в болница. Нарече я фабрика на смъртта. В онкологична клиника го взеха. Мисля си, май наистина му дойде краят на стареца. И слава богу" — рекох си.
— А след това все пак позвънихте в болницата и проверихте?
— Вярно, позвъних. Но той не се оказа там. Отговориха ми, че е изпратен в една от клиниките на болницата „Седер“. Тогава усетих, че работата не отива на добре.
— Ясно. След което позвънихте на тамошния лекар и се представихте за племенник на Свярд.
— Слушайте, За какво ви разказвам, щом като вие знаете всичко предварително?
— О, не, не всичко.
— Например?
— Например как се назовахте, когато позвънихте в болницата.
— Свярд. Как иначе? Щом като съм племенник на този мръсник, от само себе си се разбира, че съм Свярд. А вие не се ли досетихте?
Мауритсон даже се развесели.
— Не, не се досетих. Ето, виждате ли?
Нещо подобно на мост се прехвърли помежду им.
— Лекарят, с когото говорих, каза, че дъртакът е здрав като бик и като нищо ще живее още двадесет години. И аз помислих…
Той замълча.
Мартин Бек бързо пресметна наум:
— Помислили сте, че това означава още сто и осемдесет хиляди.
— Предавам се, предавам се. Къде съм тръгнал да се надхитрям с вас. Още тогава направих сметката си така, че съобщението за мартенската вноска да очаква този тип, когато той се върне в къщи. А самият аз… Вие, естествено знаете какво аз съм решил?
— Че това ще бъде последната вноска?
— Точно така. Знаех, че го изписват в събота. И щом като той се измъкна до магазина за своята проклета котешка храна, аз го пипнах за врата и му казвам: край, повече пари няма да има. А той, какъвто си беше нагъл, такъв беше и останал — хубаво, аз си знам какво ще стане, ако към двадесети следващия месец не получи съобщение от банката. Но все пак той се уплаши, защото след това, познайте какво направи?
— Премести се.
— И вие, разбира се, знаете, какво направих аз след това?
— Знам.
В кабинета настъпи тишина. „Магнетофонът наистина работи безшумно“ — помисли Мартин Бек. Преди да започне разпитът, той сам провери апарата и го зареди с нова ролка. Сега беше важно да избере вярна тактика.