Спомените на една гейша

— Значи вие сте гейши от Шимбаши? — чудеха се те. Скоро бяхме заобиколени от хора. — И утре ли ще дойдете?

— По кое време ще стоите тук?

— Ще ми позволите ли да ви снимам?

Бъркотията нарасна. Постепенно ме обзе тревога.

— Не давайте телефонните си номера на чужди хора — наредих на момичетата. Бях загрижена, защото извън своите ангажименти и обичайната си среда момичетата се държаха като безпомощни кърмачета.

Когато погледнах към другата страна на улицата, където бяха дамите, забелязах, че всички минувачи се тълпят около нас и пред тях не спира почти никой.

Минаха и няколко джипа с хора от GHQ. Журналисти, с които се познавах чрез Гуен и Тилтман, също дариха пари. Към обед пристигна самият господин Тилтман и пусна в кутията ми триста йени.

— Мисля, че е време да приключим за днес. Утре в единадесет ще се срещнем отново в същото кафене — каза към три часа госпожа Киучи и прекъсна разговорите ни с минувачите.

— До утре! — Сбогувахме се с познатите си и се върнахме с кутиите под мишница в кафене „Кендъл“. Касичките бяха пълни с банкноти и трябваше да ги тъпчем с ръце.

Народните представителки изпразниха кутиите си и започнаха да броят събраните пари. Повечето банкноти бяха от по десет йени. По онова време с десет или двадесет йени можеше да си купиш супа с брашнени топчета, сладък боб и омочи от Уено или Асакуза. С банкнотите от десет йени можехме да нахраним много гладни деца.

— О, аз имам почти четиристотин йени. — Или: — Аз съм събрала шестстотин! — радваха се шумно те.

В нашите кутии имаше почти само банкноти от по сто йени. Е, намираха се и монети, но всяка от нас бе събрала над хиляда йени. Доколкото си спомням, във всяка кутия имаше между четири и осем хиляди йени.