Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)
- Автор: Джордан Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)». Краткое содержание книги:
Градът Канлуум е разположен недалече от окаяните и пусти земи на Погибелта, убежище от злодеянията на слугите на Тъмния. Или поне така се твърди.
Градът, посрещнал ал’Лан Мандрагорен, краля на Малкиер в изгнание и най-блестящия мечоносец на своето време, гъмжи от слухове за твари на Сянката. Доказателство, ако изобщо му е нужно такова, че силата на Тъмния крепне отново и че следовниците му вършат злокобните си дела по земята.
Ала тъкмо между стените на Канлуум Лан ще срещне една жена, която ще промени съдбата му. Моарейн е млада и могъща Айез Седай, дошла в града в търсене на мъж, който да обвърже. Помощта му й е необходима в отчаяното й усилие да докаже истинността на смътно и твърде оспорвано пророчество, говорещо за средство да бъде спряна Сянката, и за дете, което ще се окаже Преродения дракон.
Моарейн се изправи, изведнъж крайно заинтересована.
— Значи Цеталия оглавява очите и ушите на Синята Аджа — Не беше въпрос.
— Това да не си го и прошепнала! Тази проклета жена ще ме свари като риба масленица, ако разбере, че съм се изтървала. Сигурно бездруго ще го направи, но не искам да й давам повод, преди да го е разбрала. — Сигурно щеше да го направи, ако можеше да се съди по този ден. — Виж сега, раздаването на парите не може да продължи повече от няколко месеца. След това ще си свободна да тръгнеш. Ще ми съобщаваш къде отиваш и ако науча нещо, ще се опитвам да ти го съобщавам. — Синята Аджа разполагаше с широка мрежа от очи и уши, полезна както за изпращане на съобщения, така и за получаване на сведения.
— Не знам дали мога да си позволя няколко месеца — отвърна с тънък гласец Моарейн и сведе очи, нещо необичайно за нея. — Аз… пазех нещо в тайна от теб, Сюан. — Но те никога не пазеха тайни една от друга! — Боя се, че Съветът е решил да ме постави на Слънчевия трон.
Сюан примигна. Моарейн кралица?
— От теб би се получила великолепна кралица. И не ми изтъквай онези Айез Седай кралици, дето са свършвали зле. Това е било много отдавна. Сега едва ли има владетел някъде, който да е без Айез Седай за съветничка. Кой някъде казва лоша дума за тях, освен Белите плащове?
— Между съветничка и кралица разликата е доста голяма, Сюан. — Моарейн изправи гръб, грижливо оправи полите си и гласът й придоби онзи дразнещо търпелив тон, с който обичаше да обяснява нещата. — Очевидно Съветът смята, че бих могла да взема трона, без да изкарам тълпите по улиците, но не искам да рискувам в случай, че са сбъркали. И без това Кайриен изтърпя достатъчно неприятности през последните две години. А дори и да са прави, никой не е управлявал Кайриен задълго, без да се принуди да прибегне до отвличания, убийства и още по-лоши работи. Моята прабаба Каревин е управлявала над петдесет години и Кулата я нарича много успешна владетелка, защото Кайриен е процъфтявал и при нея е имало малко войни, но все още плашат дечицата с името й. По-добре да те забравят, отколкото да те помнят като Каревин Дамодред, но дори с Кулата зад мен ще ми се наложи да се опитам да заприличам на нея, ако Съветът успее. — Изведнъж раменете й се отпуснаха и лицето й се сгърчи, беше на ръба да заплаче. — Какво мога да направя, Сюан? Хваната съм като лисица в капан, а не мога дори крака да си прегриза, за да избягам.
Сюан остави чашата на подноса, коленичи до Моарейн и сложи ръце на раменете й.
— Все ще намерим изход — увери я тя, като вложи в гласа си повече увереност, отколкото изпитваше. — Ще намерим изход. — Малко се изненада, че Първата клетва й позволи да изрече тези думи. Не можеше да си представи никакъв изход и за двете.
— Щом казваш, Сюан. — Моарейн също не бе убедена. — Мога само с едно да ти се изплатя. Може ли да ти предложа Цяра?
Сюан беше готова да я разцелува. Искаше го, и още как.
Снежната пелена все още беше дебела близо до планините и утъпканата от безчет хора пъртина се виждаше ясно под следобедното слънце — водеше право през хълмовете към загърнатите с облаци ридове, издигащи се все по-високо и високо, колкото по-надълбоко се взреше човек. Лан вдигна далекогледа, но не можа да забележи никакво движение напред. Айилците отдавна трябваше да са навлезли в планините. Танцуващия котарак риеше нетърпеливо с копито.
— Това ли е Гръбнакът на света? — изхриптя дрезгавият глас на Раким. — Впечатляващо, но някак си мислех, че планините ще са по-високи.
— Това е само Камата на Родоубиеца — засмя се един пътувал на длъж и шир арафелец. — Наречи я подножието на Гръбнака и няма да сбъркаш.
— Защо стоим така? — запита строго Каниедрин. Тихо, за да не го скастрят, но достатъчно високо, за да го чуе Лан. Каниедрин обичаше да влага нерв, когато можеше.
Букама го освободи от необходимостта да отговаря.
— Само глупците се опитват да се бият с айилци в планини — избоботи той, извърна се в седлото към Лан и зашепна, като вечно навъсеното му лице се набръчка още повече. — Светлината да даде дано Педрон Ниал да не реши точно сега да си боядиса лицето като глумец. — Днес командата беше поел Ниал, лорд капитан командирът на Чедата на Светлината.
— Няма — увери го Лан. Само шепа мъже познаваха войната толкова добре като Ниал. Което означаваше, че точно тази война като нищо можеше да свърши днес. Зачуди се дали щяха да я нарекат „победоносна“. Прибра далекогледа в калъфа на седлото и неволно се загледа на север. Усетил бе привличането като желязна стружка магнит. Беше почти болка, след толкова дълго време. Някои войни не можеха да се спечелят, ала трябваше да се водят.