Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Водата беше много студена. Солени пръски изпълваха въздуха над нея. Едно парче прасна Пондър по главата и го натика надолу в синия свят, където ушите му зазвъняха.
Когато се пребори да изскочи на повърхността, шумът се оказа препирня. Отново бе възтържествувала магията на нравите от Невидимия университет. Макар да цамбурнаха в пълно с акули море, магьосниците смятаха себеподобните си за несравнимо по-голяма опасност.
— Не можете да обвинявате мен за това! Той беше… Ами помислих, че е заспал!
— Помислил си, а?
— В момента беше червеникав дюшек!
— Нямаме друг Библиотекар! Как можа да проявиш такова нехайство! — развика се Архиканцлерът.
Напълни гръдния си кош с въздух и се помъчи да се гмурне.
— Напуснахме кораба, да напуснем и водата! — весело възкликна Ковчежникът.
Пондър изтръпна, когато нещо черно, голямо и обтекаемо се надигна от вълните пред него. Пак потъна в пяната и се преобърна.
Още подобни форми изскачаха навсякъде около трескаво пляскащите из водата магьосници. Деканът мушна с пръст едно от странните тела.
— Я, тези акули не били толкова опасни, колкото са ми разправяли.
— Това са семената на кораба! — подсети ги Пондър. — Качете се върху тях, по-бързо!
Беше сигурен, че нещо се отърка в крака му. В по-особени обстоятелства човек открива у себе си неподозирана ловкост. Дори Деканът успя да се просне по корем върху едно грамадно семе след кратка пенлива борба кой да е отгоре.
Ридкъли подаде глава.
— Няма да стане! — избълбука задъхан. — Гмурнах се колкото можах, но от него няма и помен!
— Архиканцлер, избери си по-скоричко някое от тези семена — подкани го Старшият наставник.
Ридкъли замахна към минала наблизо акула.
— Не нападат, ако пляскаш с ръце по водата и крещиш.
— Сър, доколкото си спомням, нападат именно при такова поведение — обади се Пондър.
— Ах, че интересна практическа проверка на теорията! — зарадва се Деканът.
Архиканцлерът се издърпа върху една черна плоскост.
— Голяма бъркотия… Все пак можем да доплуваме до сушата. А… Колеги, къде е госпожа Уитлоу?
Заозъртаха се припряно.
— О, не! — изстена Старшият наставник. — Плува към брега…
Виждаше се прическа, устремила се към линията на прибоя малко тромаво, но решително.
— Ами акулите?
— Още са под нас — съобщи, без да има нужда, Старшият наставник.
— Не са — поправи го Пондър, който се взираше надолу. — Махат се, защото вече никоя част от телата ни не е във водата. И… май също се отправят към брега.
— Е, тя знаеше какви са рисковете, когато подаде заявление за назначаване — примирено изрече Деканът.
— Моля?! — възмути се Старшият наставник. — Значи ако е кандидатствала за икономка на университет, трябвало е сериозно да обмисли и вероятността да я изядат акули до брега на загадъчен континент хиляди години в миналото?
— Е, не зададе почти никакви въпроси на интервюто преди назначаването.
— Стегнете се, господа! — скастри ги Ридкъли. — Тя е нашата икономка! Да не искате в бъдеще сами да си оправяте леглата? Мисля, че е време пак да прибегнем до огнените кълба.
— Далечко е…
Червен силует изфуча от морето съвсем близо до Архиканцлера, описа дъга във въздуха и отново потъна като бръснач, разпорил коприна.
— Това пък какво беше? — разсърди се Ридкъли. — Кой от вас го направи?
Ударна вълна се понесе към събраните нагъсто триъгълни перки, все едно топка за боулинг трополеше зловещо по пътеката към кеглите. После водата изригна.
— Ех, богове, вижте само как погна акулите!
— Да не е някакво чудовище?
— Трябва да е делфин…
— С червеникава козина?!
— Определено не е каквото ни се…
Зашеметена акула се прокрадна край Старшия наставник. Зад нея от морето отново изфуча единственият делфин в света с ухилена муцуна като от продъбена кожа и рижа козина по цялото тяло.
— Ииик? — весело изписука Библиотекарят.
— Страхотен си, драги! — подвикна му Архиканцлерът. — Знаех си, че няма да ни изоставиш!
— Всъщност, сър, вие казахте, че… — възпротиви се Пондър.
— И много подходяща форма си подбрал! — заглуши го Ридкъли. — Не би ли могъл да ни избуташ тъй, че да се съберем накуп, а после да ни изтласкаш към брега? Всички ли сме тук? Къде е Ковчежникът?
Установиха, че Ковчежникът е смаляваща се в далечината фигурка, която гребеше унесено с ръце.
— Добре де, ще стигне някак — отдъхна си Архиканцлерът. — Хайде вече да се измъкваме на сушата.
— Хм, този океан… — изрече малко нервно Старшият наставник, когато плоските семена се затътриха към континента със скоростта на претоварени шлепове. — Бихте ли казали, че опасва сушата?