Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Не буря, а битка. Обикновените урагани, дълги някакви си стотици мили, се сражаваха помежду си в облачната стена. Между тях прескачаха мълнии, лееше се порой и се изпаряваше на половин миля от сушата.
Въздухът светеше.
А долу, между океана от потенциалност и гръмовната стихия, която всъщност беше едно спускащо се море, се издигаше последният континент.
На стената в опустялата килия на затвора на град Датиго сред драсканиците рисунката на овца се превърна в силуета на кенгуру и избледня.
— И какво толкова? — вдигна рамене Деканът. — Ще ни пораздруса малко.
Сивата ивица пред тях запълваше близкото им бъдеще като час при зъболекар.
— Опасявам се, че ни чака нещо по-лошо — сподели Пондър.
— Ами тогава да насочим кораба другаде.
— Липсва ни рул, за да го направим. А не знаем дали това „другаде“ не е още по-страшно. Да не споменавам, че ни свършва прясната вода.
— Наличието на големи струпвания на облаци не е ли признак, че наближаваме сушата? — сети се Деканът.
— Значи сушата е адски голяма — реши Ридкъли. — Дали е Хикс-Хикс-Хикс-Хикс, как мислите?
— Надявам се, сър. — Над главите им платното се издуваше до пръсване. — Вятърът, меко казано, се засилва. Май бурята засмуква въздуха в себе си. И… има още нещо. Жалко, че си зарязах тавмометъра на острова, сър. Въпреки това ми се струва, че фоновото равнище на магията е извънредно високо в този район.
— Защо бе, момко? — подсмихна се Деканът.
— Ами… Всички сме малко напрегнати, а ни е известно, че магьосниците стават доста спри… да де, докачливи в близост до силна магия — напомни Пондър. — Подозренията ми се събудиха за пръв път, когато видях планетите, сътворени от Ковчежника.
Бяха две и обикаляха в спретнати орбити на една педя от главата му. Като повечето магически явления се отличаваха с виртуална нереалност и минаваха невредими през черепа на Ковчежника. И бяха донякъде прозрачни.
— Ох, по дяволите, синдромът на Мъгруп — въздъхна Ридкъли. — В мозъчната му форма. По-добър сигнализатор и от канарче в каменовъглена мина.
— Да, да — припряно се съгласи Пондър. — Ще трябва да внимаваме за всичко необичайно в поведението си.
— Господин Стибънс — поклати глава Архиканцлерът, — все пак сме магьосници. Необичайното за нас е норма.
— Добре де, за всичко смахнато тогава! — кресна Пондър. — Например смислени приказки в продължение на цели две минути! Или държание, подобаващо на цивилизовани хора, вместо щуротиите на самовлюбени селски идиотчета!
— Пондър, този тон не ти беше присъщ доскоро — невъзмутимо отбеляза Ридкъли.
— Тъкмо за това говоря!
— Муструм, не се заяждай с него. Всички минахме през големи премеждия напоследък — намеси се Деканът.
— Ето, сега пък той го прави! — разтрепери се Пондър. — За Декана не е нормално да проявява съчувствие! Виждам, че го обзема агресивна разсъдливост!
Невидимият университет, както съзнават дори магьосниците, съществува не в името на развитието на магията, а по-скоро за да я потиска творчески. Светът се е нагледал на убедителни доказателства какво се случва, когато магьосниците имат подръка неизчерпаеми количества магия. Разбира се, било е отдавна, но и досега съществуват места, където е най-добре да не припарваш, ако искаш да излезеш с привичния си чифт крака.
Величавата, хитроумно изобретателна мисия на Невидимия университет се състоеше в ролята му на инертна тежест, която принуждаваше магията да се движи с мудната равномерност на махало, а не да фучи смъртоносно като боздуган. Вместо да се замерят с огнени кълба от върховете на укрепени кули, магьосниците се научиха да хапят колегите си за дреболиите в академичното всекидневие. С огромно изумление установиха, че изпитват все същото злобно удовлетворение. Свикнаха и с пищните трапези. А когато преяждането е последвано от заслужена почивка с пура в ръка, дори най-бесният Повелител на мрака е склонен да метне крака върху масата и да се настрои дружелюбно към света, особено ако светът не пропусне да му предложи поредната чаша бренди. Лека-полека в магьосниците се просмука най-важното вълшебство — онова, което ти внушава да не прибягваш до никоя от другите разновидности.
За съжаление е твърде лесно да се въздържаш от прекаляване с бонбоните, когато не газиш до колене в петмез и от небето не вали захар…
— Да, във въздуха несъмнено се долавя странен… аромат — отбеляза Лекторът по съвременни руни.
Всеизвестно е, че магията има вкус на калай.
— Я почакайте…
Ридкъли отвори едно от многобройните чекмедженца в островърхата си шапка и извади зеленикаво стъклено кубче.