Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— К’во ще кажеш, а? — гордо се осведоми Летиция. — Момичетата се трудиха цяла заран.
Подредбата беше излишно женствена за вкуса на магьосника, но животът го бе научил да се държи възпитано. Сви се в едно ъгълче.
— Много приятно. Много… весело.
— Хубаво е, че го казваш.
Някъде отпред засвири оркестър. Тълпата се раздвижи — хората се качваха по возилата или се нареждаха за шествие. Още две жени се покатериха на лилавата кола, целите в пайети и дълги ръкавици, и зяпнаха Ринсуинд.
— А бе, що за!… — избълва едната, но Летиция я прекъсна.
— Дарлийн, ела да си погукаме.
Трите събраха глави и си зашепнаха. Поглеждаха го странно, сякаш да се уверят, че още не е скочил от колата.
„Ама че яки момичета си имат в тази страна…“ Чудеше се откъде си купуват обувките.
Ринсуинд не бе запознат отблизо с жените. Голяма част от живота си прекара в завидно ускорение, а през останалото време си стоеше зад стените на Невидимия университет, където поставяха жените в една категория с тапетите и музикалните инструменти — интересни посвоему и с несъмнена дребна, но не особено съществена роля в правилно уредената цивилизация.
А когато му се случеше да се озове насаме с жена, тя или се опитваше да му отсече главата, или го подстрекаваше да стори нещо, заради което други биха се изпълнили с подобно желание. Затова не схващаше някои тънкости. Позабравени инстинкти му намекваха, че тук има нещо сбъркано, но не успяваше да го налучка.
Дамата на име Дарлийн изведнъж пристъпи решително и забележимо агресивно към него. Ринсуинд почтително свали шапката от главата си.
— Ей, ти да не ни бъзикаш? — попита тя грубо.
— Аз ли? В никакъв случай. Моля ви само да си кротувам при вас, докато подминем няколко улици…
— Знайш к’во става тука, нали?
— Да, госпожо. Карнавалът. — Магьосникът преглътна тежко. — Няма проблеми. Всеки обича да се предрешава.
— Значи сериозно си го мислиш, а?… Дето ние… Що си ми зяпнал косата, бе?
— Ами… Питах се как я правите толкова искряща. Имате ли нещо общо със сценичните изкуства?
— Тръгваме, момичета — подвикна Летиция. — Не забравяйте за милите усмивки. Остави го на мира, Дарлийн, не знайш к’ви щуротии са му се стоварили на чутурата.
Третата, която наричаха Нилет, го зяпаше с откровено любопитство и Ринсуинд усети, че тя се различава по нещо. Косата й съвсем не беше мърлява, но поне навяваше такива асоциации в сравнение с прическите на нейните дружки. И май не използваше такива замайващи количества грим. Накратко, не беше съвсем на мястото си тук.
Магьосникът зърна страж наблизо и се сниши.
През пролуките виждаше типичната тълпа зяпачи. Приличното карнавално шествие трябва да започне дълго след отварянето на кръчмите. Това спомага за доброто настроение. Тук се чуваха задължителните крясъци, свиркане, неприлични закачки. Някой надуваше мощно звучен рог. Край дупчицата, през която надничаше Ринсуинд, се вихреха танцьори.
Надяваше се стражите да си имат достатъчно разправии с несъмнено изобилстващите наоколо джебчии. Скоро щеше да се измъкне.
Облегна се и погледна надолу.
Виж ти, тези дами май изпитваха някакво особено пристрастие към обувките. Стотици, и то грижливо наредени, се подаваха изпод купчини женски дрехи. Тръсна глава и пак се вторачи. Защо ли му се привидя, че няколко обувки помръднаха?…
До главата му се строши бутилка. Стъклени парченца се посипаха върху него. Над него Дарлийн изтърва думичка, която не би очаквал да чуе от една дама.
Тъкмо се надигна предпазливо и втора бутилка отскочи от шапката му.
— Някакви простаци са решили да си правят шегички — процеди Дарлийн през зъби. — Все се намира по някой тъпчо… О, тъй ли било?
— Готин, няма ли целувчица за мене? — изфъфли младеж, който бе скочил върху колесницата, размахвайки щастливо бирена кутийка.
Ринсуинд бе виждал много настървени биячи, но никой от тях не бе замахвал със свирепостта на Дарлийн. Юмрукът й изсвистя в полукръг и пресрещна брадичката на наглеца. Когато се изгуби от погледа на магьосника, младежът още летеше нагоре.
— Я виж туй! — размаха ръка Дарлийн към Ринсуинд. — Разпра се! А пък вечерните ръкавици струват цяла бала мангизи, да знайш! — Празна кутийка от бира прелетя край ухото й. — А, кой я метна?! Видях те, скапаняко! Ще ти бръкна в гърленцето и ще ти изкарам гащите през устата!
Тълпата ревна и похвали, и подигравки. А Ринсуинд забеляза, че шлемовете на стражници се мъчат да доближат тяхната колесница.
— Ъ, такова…
— Ей, глей го Ринзо бандюгата!
Липсваше път към спасението. Стражите бяха вперили погледи в него. Наистина не се виждаше път към спасението. На улицата нямаше къде и карфица да падне. Малко по-напред в шествието се разгаряше друго сбиване. И никакви тъмни пресечки — най-добрите приятелки на беглеца. Стражите едва се промушваха през навалицата. А тълпата сякаш се кефеше за пръв и последен път в живота си. Огромна реклама на бира с гордо кенгуру сияеше над главите им.