Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
— Големичък е — сгуши глава Лекторът. — И си позволявам да предположа, че този грохот не е само от дъжда. Май има доста силен прибой.
— Няколко вълни няма да ни направят нищо лошо — успокои ги Ридкъли. — Водата поне е мека.
Пондър усети как семето под него се издигна и се спусна, подметнато от висока вълна. Признаваше, че формата на тези семена е особена. Разбира се, природата отделяше сериозно внимание именно на семената — оборудваше ги с малки перки или платна, с плавателни кухини и други приспособления, които да им осигурят преимущество пред другите семена. Тези пък бяха сплескана версия на сегашната форма на Библиотекаря, очевидно предназначена за извънредно бързо движение във водата.
— Ъ-ъ… — обърна се той по-скоро към Вселената като цяло.
Всъщност се чудеше дали са обмислили положението си достатъчно задълбочено.
— Не виждам никакви скали пред нас — оповести радостно Деканът.
— Опасва… — проточи Старшият наставник, сякаш думата го дразнеше. — Много решително звучи, нали? Почти като „препасва“.
А Пондър умуваше тревожно над факта, че водата не е кой знае колко мека. В момчешката си възраст не беше привърженик на спортните игри, но участваше по неволя в забавленията на другите — например „Бутни загубеняка Стибънс в тръните“. Или „Вържи Стибо на дървото и да си ходим вкъщи“. Веднъж пък го хвърлиха от висока скала в мътно езерце. Заболя го.
Странната флота след малко застигна госпожа Уитлоу. Тя се държеше за откъснато с корените дърво. Имаше и други пътници — птици, гущери и (незнайно защо) малка камила, която се опитваше да се настани по-удобно в клоните.
Тук вълните се надигаха по-тежко и мощно. Тътенът надделяваше над шума от бурята.
— О, госпожо Уитлоу — обади се Старшият наставник. — Какво приятно дърво! Има си дори листа!
— Дойдохме да ви спасим — нахално потъпка фактите Деканът.
— Не би било зле госпожа Уитлоу да се хване за някое от семената — предложи Пондър. — Наистина съм убеден, че идеята е много практична! Вълните са… едрички…
— Опасва… — промърмори навъсеният Старши наставник.
Взираше се в брега, който вече не се намираше пред тях.
Беше долу. В подножието на зеленикав хълм. Съставен от вода. Все по-висок с всяка частица от секундата.
— Вижте, няма причини да не ми кажете името й — увещаваше ги Ринсуинд. — Предполагам, че мнозина го знаят. Нали го има на афишите и така нататък? Най-обикновено име, какво толкова? Наистина не ви разбирам проблема.
Готвачите се споглеждаха. Накрая един се прокашля задавено и смънка:
— Тя… Името й… Нели Гъс.
— Чий?
— Не бе, фамилията й е Гъс.
Магьосникът сви устни.
— Аха…
Готвачите закимаха усърдно.
— Как мислите, Чарли опустоши ли запасите ви от бира? — попита немощно Ринсуинд и се свлече на стол до масата.
— Рон, може да намерим и малко банани — сети се един готвач.
Магьосникът трепна.
— Казахте ли го и на Чарли?
— Ъхъ. И тогаз се прекърши човекът.
Навън някой претича тежко. Един от готвачите погледна през прозореца.
— А, стражите. Гонят някое нещастно копеле…
Ринсуинд се премести лекичко, за да не се вижда. А Рон пристъпи от крак на крак.
— Чудя се… Що не събудим Ахмед Ленивеца да отвори магазинчето, та да купим малко…
— Ягоди ли? — подсказа магьосникът.
Всички останали потръпнаха, а от гърлото на Чарли се изтръгна поредното ридание.
— Мисля… — бавно и съсредоточено изрече Ринсуинд.
— Да?
— Мисля, че виждам изход.
— Ама без майтап?!
Дори Чарли надигна глава.
— Е, нали знаете, външният човек се сеща за позабравени хитрости в играта. Да се задоволим с прасковите, сметаната, малко сладолед, ако можете да го правите, може би и чашка бренди… Я да видим…
— А кокосови стърготинки? — оживи се Чарли.
— Защо не?
— И… доматен сос, да речем?
— По-добре да го пропуснем.
— Размърдайте се — подкани ги Рон, — щото вече преполовиха последното действие.
— Ще смогнем — вдигна рамене Ринсуинд. — Така-а… Срежете прасковите, махнете костилките, сложете ги в купа с останалите джунджурии, лиснете отгоре бренди и готово.
— Ъхъ, ама… Как ще го наречем? — усъмни се Рон.
— Тъкмо стигнах до този важен момент. Чарли, подай ми купата, моля те. Благодаря. — Магьосникът я вдигна тържествено. — Господа, искам да ви представя нашата „Прасковена Нели“.
На печката бълбукаше тенджера. Отдалеч долитаха напъните на оперните певци. Иначе тишината беше нерушима.