Последният континент

— Магията иштича шама от наш!

— Какво си фъфлиш, бе? — сопна му се Лекторът по съвременни руни.

— Ей сега ще ти покажа аз магия, смешнико окаян! — кресна Деканът и протегна ръце напред.

Пондър се осмели да стисне едната му китка.

— Декане, нали не искаш да пръснеш Архиканцлера на парченца?

— Ами! Точно това искам!

— Извинете ме за намесата, не искам да ви досаждам… — Госпожа Уитлоу се подаде иззад паравана си. — Разбирам, че обсъждате проблеми на Университета, но редно ли е да има толкова пукнатини в кораба? Водата вече го пълни.

Пондър се загледа в краката си. Палубата скърцаше и се цепеше.

— Потъваме… Ах, вие, дърти тъп… — Той злобно си прехапа езика. — Корабът се разкапва със същата бързина, както и възпитанието ни! Вижте, вече пожълтява!

— Той е виновен! — изпищя Деканът.

Пондър отскочи встрани. Важното беше да си наложи душевен мир и по възможност да мисли за приятни неща като синьо небе и игриви котенца… за предпочитане не такива, които предстои да бъдат удавени.

— Чуйте ме! Ако не свършим с дрязгите, те ще ни довършат, не разбирате ли? Корабът… май узрява или нещо подобно. А още не сме се добрали до сушата! В това море може и да има акули.

Сведе поглед и тутакси се извърна от водата.

— Наистина има акули в морето!

Корабът се наклони, когато останалите магьосници се наредиха до парапета да надзърнат.

— А дали са акули, как мислите? — усъмни се Ридкъли.

— Защо да не са риби тон? — предложи Деканът.

Зад тях вятърът отнесе остатъците от платното.

— А как можем да ги различим? — поклати глава Старшият дискусионен наставник.

— Като им преброите зъбите по пътя към дъното — въздъхна Пондър.

Поне никой не бе започнал да мята огнени кълба. Каза си, че можеш да изведеш магьосниците от Невидимия университет, но е немислимо да извадиш Университета от главите им.

Корабът се килна още по-силно настрани, щом госпожа Уитлоу се присъедини към тях.

— Какво ще стане, ако паднем във водата? — полюбопитства тя.

— Трябва да разработим план — отсече Ридкъли. — Декане, веднага състави работна група, която да обмисли оцеляването ни в непознати, гъмжащи от акули води.

— Да плуваме ли към брега? — невинно предложи икономката. — Като малка бях умела плувкиня.

Архиканцлерът й се усмихна сърдечно.

— Всичко с времето си. Вашето мнение ще бъде взето предвид.

— И то ще бъде единствено меродавното само след минута — промърмори Пондър.

— А твоята роля каква е, Ридкъли? — изръмжа Деканът.

— Да ви поставя целите. Вие ще прецените възможностите за избор.

— В такъв случай избирам да напуснем кораба.

— За да предпочетем акулите ли? — осведоми се Старшият наставник.

— Правилно, после ще изберем да се отървем и от тях — изсумтя Пондър.

Корабът, изсъхнал и мек като прахан, кротичко се разпадна под краката им.