Робинята
- Автор: Якубовски Максим
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Робинята». Краткое содержание книги:
отдръпна ножа от гърлото ми и го прибра в чантичката си. — Обади ми се, когато си готова
— каза тя, като изплези език и постави кървавия камък върху него.
Очите й блестяха в екстаз.
— Ти си луда! — извиках. — Не бих се приближила до къщата ти. Как мога да съм
сигурна, че следващия път няма да използваш ножа върху мен?
— Не можеш да си сигурна — засмя се Сара. — И точно заради това искаш да дойдеш в
черната стая и да откриеш дали ще го използвам.
Вратата се затвори тихо, когато тя излезе.
Отидох до мивката и се опитах да се овладея. Една от кабинките се отвори и Джанин
излезе от нея.
— Там ли беше през цялото време? — попитах.
— Разбира се — отвърна Джанин, ококорила кафявите си очи. — Наистина ли чух
онова, което смятам, че чух?
— Не знам — отговорих. — Божествена кръв? Аромат? Откачена работа! Но и доста
възбуждаща. И извратена. Уха!
Двете замълчахме. Облегнах се на стената и се успокоих. Внезапно пътят пред мен
стана очевиден.
— Е, какво ще правиш? — попита Джанин.
— Трябва да си легна с Майк в събота. Тогава цялата тази лудост ще приключи.
— Наистина ли мислиш, че така ще се отървеш от нея?
Както винаги, не можех да определя дали Джанин се тревожи за безопасността ми, или
се вълнува от подслушаното.
— Не се тревожи — отговорих. — Тя се интересува само от кръвта на химена ми.
Странно е, но не й пука за нищо друго. Не бих се доближила до дома й. Веднага щом се
изчукам с някого, магията ще изчезне и тя ще изгуби интерес. Но не можеш да споделиш
това с никого. Обещаваш ли? Ще бъде опасно, ако Сара разбере за плана ми.
— Разбира се, разбира се. Приятелки сме завинаги, нали? — извика Джанин.
Тя изглеждаше доста раздразнена, както когато й се случеше да прекали с кола —
подскачаше наоколо, жестикулираше и бърбореше непрестанно.
— Винаги съм я смятала за боклук. И бях права. Но не трябва ли да проверим как точно
стоят нещата? Да уведомим полицията или местните новини, или училищния вестник?
Сложих ръце на раменете й, за да я спра.
— Не — казах сериозно. — Работата трябва да се извърши в пълна тайна.
* * *
В събота вечер, когато се приготвях за срещата с Майк, се зачудих какво да облека.
Джинси или минипола? Полата, разбира се. Във важния момент, тя щеше да бъде свалена
много по-лесно. Облякох я и се погледнах в огледалото. Добре!
Фантазиите ми бяха прогонени и заключени в клетка в задната част на мозъка ми. И
там щяха да си останат завинаги, помислих си решително.
Скоро всичко щеше да приключи. Девствеността ми най-после щеше да се превърне в
минало. А аз щях да съм в безопасност от Сара. Ама че откачалка! „Скъпоценна кръв от
химен“! Каква дивотия.
Трийсет минути по-късно, когато се настаних в джипа на Майк, той изглеждаше
впечатлен.
— Хей, изглеждаш страхотно!
— Благодаря — отвърнах. — Ти също изглеждаш добре.
Майк не подкара колата.
Защо да чакам, помислих си.
— Слушай, и двамата знаем какво искаме. Хайде да отидем някъде и да го направим
още сега — предложих.
Майк ме изгледа стреснато. Дали не се проявих като прекалено отворена? Момчешкото
самочувствие е уязвимо нещо.
— Искам те страшно много — добавих бързо, за да го полаская.
— Не знам — отвърна той. — Възнамерявах първо да отидем на кино и на вечеря.
Значи щеше да се мотае? Не можех да повярвам. А уж момчетата трябваше да са вечно
надървени.
— Искаш ме, нали? — попитах, като облизах устните си съблазнително.
— Да! — извика той. — Ами киното и вечерята?
— Не мога да чакам толкова дълго!
Майк запали колата и постави дясната си ръка на бедрото ми.
— Страхотно е, че го искаш, но да караме спокойно — каза той.
Хванах ръката му и я плъзнах под полата си нагоре към чатала.
Той я отдръпна.
— Наистина те искам — каза Майк. — Просто първо трябва да пийна нещо.
Извади кутия бира изпод седалката, отпи голяма глътка и ми я подаде.
— Заведи ме някъде да се натискаме — настоях. — Не бъди такъв мухльо.
— Разбира се — кимна той. — Родителите ми ще излязат след осем. Можем да отидем у
нас.
— Нямам толкова време. Сигурно има къде да паркираме в града.
— Закъде бързаш, бебчо? — попита Майк, но подкара колата.
След няколко минути завихме по пътя, който водеше към фермите в края на града.
Въпреки нетърпението си, замълчах за няколко минути, за да дам възможност на Майк
да си възвърне гордостта. Очевидно му се говореше за глупости, които нямаха нищо общо