Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Е, можеш ли да го промениш? Можеш ли да извадиш огъня от него, ако не целия, то поне достатъчно, та момчето да оцелее? — попитах. Всеки дъх ми причиняваше болка, а изпаряващата се вода замъгляваше гледката. Някъде зад и над нас горещината на Гог и Феракинд топеше древния лед в сърцевината на Халрада.
Огънят на Феракинд изпращя и припламна, пламъци облизаха пода на пещерата. С известно закъснение осъзнах, че огненият маг се смее.
— Строителите се опитаха да строшат бариерите между мисълта и материята — каза той. — Искаха да променят света според желанията си и в голяма степен успяха. Те изтъниха стените между живота и смъртта, между огъня и неогъня, опитаха се да стопят разликите между това и онова, дори между тук и там.
Хрумна ми, че здравият разум на Феракинд е бил сред първите, които са изгорели в личната му преизподня.
— Можеш ли да помогнеш на момчето? — попитах пак и се закашлях.
— Написано е в него. Мислите му докосват огъня. Огънят докосва ума му. Той е заклет в огъня. Не можем да променим написаното в нас. — Феракинд пристъпи по-близо, пламъците му се разгоряха като крила на птица пред полет. — Дайте ми момчето и ще ви пусна да си идете.
— Много път изминах, за да приема отказ сега — рекох аз.
Огънят не е търпелив. Огънят не преговаря. Все неща, които би било редно да знам.
Феракинд протегна ръце към нас и от тях изригна колона бял пламък. Винаги съм се смятал за бърз, но Гог се оказа по-бърз от мислимото, разпери ръце и улови пламъка, тялото му преля от оранжево в бяло, но нищо от огъня не стигна до Горгот и мен.
— Зад нас! — изкрещях. — Прати го назад!
И Гог се подчини. Огънят протече от едната му ръка в другата и момчето го метна в прохода зад нас. Не виждах огнения маг, виждах само бялото кълбо от пламъци, които извираха навън, не виждах и тунела, само свирепо торнадо от бял пламък, който препускаше през него, устремен нагоре. Стояхме в какавида, обградени от пламъци и нечовешка горещина, и само едно малко момче стоеше между нас и мигновена смърт в огнената пещ.
Сякаш цяла вечност виждахме само ослепителна горещина и чувахме само рева на огъня. Очаквах всеки миг да настъпи краят, някакъв край, а вместо това пожарът набираше бяс. Гог грееше, отначало с оранжевото на желязо, което е готово за ковашкия чук, после с бялото на ковашката пещ, после с чистото бяло на звездната светлина. Виждах по-тъмните линии на костите му, все по-ясно очертани с всеки следващ миг, сякаш огънят гореше през него и черпеше енергия от мускулите, кожата, тъканите на детето. Едно крехко, изпепелено дете.
А после огънят и бесът внезапно секнаха и аз видях Феракинд — стопен и нажежен до бяло, и Гог — клекнал, избелял до пепеляво, неподвижен.
Порой от разтопен на вода лед бушуваше край нас, водата бе дълбока до кръста, бяла, ревяща, изливаше се в пещерата по тунел, който доскоро беше сух и песъчлив под краката ни. Водата се разделяше около Гог, а после и около Феракинд, сякаш ѝ беше невъзможно да се докосне до огън като техния. Двамата с Горгот стояхме на крачка зад момчето и водата почти не ни намокри.
Феракинд се изсмя отново, пламъците му се разгоряха.
— Какво, смятал си да ме угасиш ли, Йорг от Анкрат? С вода?
Свих рамене.
— Това е традиционният начин. Другият вариант е да гасиш огъня с огън, но този път май не се получи. — Водният порой около нас започваше да утихва.
— Цял океан ще ти трябва да ме угасиш! — каза Феракинд. Събра огън в шепи и го нажежи до бяло. — Детето приключи. Време е да умреш, Йорг от Анкрат.
Щом е време, така да е. Имах една смътна надеждица, но нищо повече. Поне нямаше да е бавен огън. Изтеглих меча си. Винаги съм си мислил, че ще го държа в ръка, когато ми дойде времето.
Чух рев, но не рев на пламъци, а някак по-дълбок и по-далечен.
„Ще ти трябва цял океан.“
— А езеро ще свърши ли работа? — попитах и изпънах меча си към горящия маг.
— Езеро? — повтори Феракинд.
И тогава водата удари, черна стена, юрнала се по петите на изтъняващия порой. Хвърлих се към Гог, вдигах го на ръце и хукнах настрани миг преди водата да изригне през устието на тунела. Момчето се строши, като да беше от стъкло. Счупи се като играчка, на хиляди остри блестящи парченца. Заля ме внезапна горещина. Огнени иглички пронизаха бузата, челюстта и слепоочието ми от едната страна, там, където бях притиснал Гог към себе си. Лежах сред искрящите отломки, сред останките на детето, лежах парализиран от невъзможна болка, свит на топка върху грапавия скален под, а само на метри от мен потоп с библейски мащаби нахлуваше през тунела.