Лукс и грях
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-27-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лукс и грях». Краткое содержание книги:
Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но — о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна — не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…
В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения — всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън — суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън — мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият — Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни — и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената — са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки — и ужасни — лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…
— Аз? Естествено.
— Има ли къде да живееш?
— Мога да спя на дивана у един приятел, докато намеря нещо по-добро. Няма проблеми.
Де да можеше и Спенсър да спи на дивана у някой приятел! В този момент й хрумна нещо.
— Вие с Мелиса скъсахте ли?
Рен взе лицето й в длани и въздъхна.
— Разбира се — каза той меко. — Беше неизбежно. А и с Мелиса не се чувствах както…
Той замълча, но Спенсър знаеше какво иска да каже. Не се чувствах както с теб. Тя се усмихна нервно и облегна глава на гърдите му. Сърцето му биеше силно до ухото й.
Спенсър вдигна очи и погледна към къщата на семейство Дилорентис. Някой беше сътворил същински малък мавзолей за Алисън на паважа, пълен със снимки и свещи с образа на Дева Мария. В средата бяха подредени малки магнитни буквички, с които бе изписано Али. Спенсър също бе оставила една малка усмихната фотография на Алисън в тясна синя тениска от „Фон Дъч“ и чисто нови убийствени дънки. Помнеше кога направи тази снимка: бяха в шести клас, на зимното празненство на Роузууд. Петте приятелки бяха шпионирали как Йън идва да вземе Мелиса. Спенсър бе започнала да хълца от смях, когато сестра й, в опита си да се появи царствено, се бе препънала по пътя към наетата под наем лимузина. Може би това бе последният им весел и безгрижен спомен заедно. Случката с Джена се състоя скоро след това. Спенсър се загледа към къщата на Тоби и Джена. Както обикновено, там нямаше никого, но въпреки това тя потръпна.
Докато търкаше очи с опакото на слабата си, бледа ръка, един от новинарските микробуси потегли бавно и шофьорът с червена шапка с козирка на главата се втренчи в нея. Тя се сви. Определено сега не бе моментът да обогати репортажа с трагичното рухване на приятелката на мъртвото момиче.
— По-добре тръгвай. — Тя подсмръкна и вдигна очи към Рен. — Тук е абсолютна лудница. Пък и не знам кога ще се приберат родителите ми.
— Добре. — Той повдигна брадичката й. — Но ще можем ли да се видим пак?
Спенсър преглътна и се опита да се усмихне. В този момент Рен се наведе и я целуна, като обви една ръка през раменете й, а другата сложи точно на онова място, което я болеше толкова в петък.
Тя се откъсна от обятията му.
— Дори нямам телефонния ти номер.
— Не се притеснявай — прошепна той. — Аз ще ти се обадя.
Спенсър остана в просторния двор още известно време да погледа, докато Рен вървеше към колата си. Когато потегли, очите й отново се напълниха със сълзи. Само ако имаше с кого да поговори — някой, на когото не бе забранено да стъпва в къщата й. Тя отново спря поглед на малкото светилище на Али и се запита как ли се справяха старите й приятелки с всичко това.
Когато автомобилът на Рен зави зад ъгъла, Спенсър забеляза светналите фарове на друга кола, която тъкмо влизаше в улицата. Замръзна. Дали не бяха родителите й? Бяха ли видели Рен?
Фаровете се приближиха. Внезапно Спенсър осъзна кой е това. Небето бе тъмно виолетово, но тя все още можеше да различи дългата русолява грива на Андрю Кембъл.
Вдиша рязко и се скри зад розовите храсти на майка си. „Мини Купър“-ът на Андрю бавно се приближи до пощенската кутия пред дома й, той повдигна капака, плъзна нещо вътре и внимателно го затвори. После продължи надолу.
Тя изчака докато автомобилът изчезна от поглед, след което спринтира до тротоара и отвори кутията с трясък. Андрю бе оставил сгъната бележка.
„Здрасти, Спенсър,
Не знаех дали отговаряш на телефонни обаждания. Искрено съжалявам за Алисън. Надявам се, че одеялото ми ти е помогнало вчера.