Лукс и грях
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-27-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лукс и грях». Краткое содержание книги:
Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но — о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна — не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…
В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения — всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън — суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън — мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият — Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни — и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената — са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки — и ужасни — лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…
Обективът се премести върху майката на Алисън, която Хана отдавна не бе виждала. Като се изключеше обляното в сълзи лице, госпожа Дилорентис изглеждаше хубава с филираната си прическа и дългите обици.
— Решихме църковната служба за Алисън да се състои в Роузууд, единственият дом, който тя познаваше — каза госпожа Дилорентис със сдържан тон. — Искаме да благодарим на всички, които преди три години се включиха в издирването на дъщеря ни, за търпението и подкрепата им.
Говорителят отново се появи на екрана.
„Панихидата ще се състои утре в Роузуудското абатство и ще е достъпна за всички, които желаят да присъстват.“
Хана изключи телевизора. Беше неделя вечер. Тя седеше на дивана в хола, облечена в най-развлечената си тениска и шорти, които бе измъкнала от чекмеджето на Шон. Дългата й кестенява коса бе в безпорядък и падаше на клечки около лицето й, освен това беше сигурна, че на челото й излиза пъпка. В скута й имаше огромна купа с чипс, на масичката за кафе бе захвърлена смачкана опаковка от сладолед „Клондайк“, а на пода се въргаляше отворена бутилка пино ноар. Цяла вечер се опитваше да не яде толкова, но волята й днес не беше в най-върховната си точка.
Тя пак пусна телевизора, искаше й се да имаше с кого да поговори… за полицията, за А, а най-вече за Алисън. Шон не ставаше, по очевидни причини. Майка й — която в момента беше на среща — беше безполезна, както обичайно. След трескавата дейност в участъка вчера, Уилдън бе казал на Хана и на майка й да си вървят; щели да се занимаят с проблема по-късно, понеже полицията имала по-важни задачи за момента. Нито Хана, нито госпожа Марин разбраха какво става, освен, че е във връзка с някакво убийство.
По пътя към къщи вместо да вдигне скандал на Хана задето е задигнала кола и е шофирала мъртвопияна, майка й каза, че „ще се погрижи“. Хана нямаше и най-отдалечена представа какво трябваше да значи това. Миналата година едно ченге бе казало на събранието на училище „Роузууд Дей“, че Пенсилвания следва правилото за „нулева толерантност“ към пияните шофьори под двайсет и една. Хана бе внимавала само защото бе сметнала полицая за секси, но сега думите му я преследваха.
Не можеше да разчита и на Мона — тя все още бе на онзи голф турнир във Флорида. Бяха разговаряли за кратко по телефона и приятелката й бе признала, че полицията е разговаряла с нея във връзка с колата на Шон, но твърдеше, че се е направила на ударена и е заявила, че е била на партито през цялото време заедно с Хана. И каква късметлийка беше кучката: охранителните камери бяха заснели главата й в гръб, но не и лицето заради гадната шапка, която бе взела от доставчика и нахлупила над физиономията си. Ала това бе вчера, след като Хана се прибра от участъка. Днес не беше разговаряла с Мона и още не бяха обсъдили Алисън.
И накрая… А. Ако А беше Алисън, дали не се бе свършило вече? Но ченгетата твърдяха, че Али е мъртва от години…
Докато Хана преглеждаше разсеяно каналите с подути от сълзите клепачи, се замисли дали да не се обади на баща си — може би историята бе излъчена и по новините в Анаполис. А може би той щеше да я потърси? Тя вдигна мълчащия телефон, за да се увери, че работи.
Въздъхна. Проблемът да си най-добрата приятелка на Мона беше в това да нямаш други приятелки. Докато гледаше новините, се бе замислила за стария си кръг дружки. Имаше ги и гадните моменти, и кавгите, но все пак заедно се бяха забавлявали много. В някоя паралелна вселена сега те все още щяха да са заедно, да си спомнят за Али и да се смеят отново, въпреки че щяха да плачат и подсмърчат в същото време. Ала в това измерение се бяха отчуждили прекалено много.
Разделиха се по силата на смислени причини, естествено — нещата бяха взели да загниват много преди Али да изчезне. В началото беше чудесно. Но по-късно, след Джена, помежду им настъпи напрежение. Всички толкова ги беше страх, че ще свържат злополуката с тях. Хана помнеше, че се чувстваше нервна даже когато пътуваше в училищния автобус и ги подминеше полицейска кола, движеща се в обратната посока. После, през следващите зима и пролет някои теми — много теми — внезапно се оказаха тотално табу. Вечно някоя от тях казваше „Ш-ш-шт!“, а после всички потъваха в неловка тишина.